Офицер и пешка [bg]

30

Колийн позвъни по мобилния телефон на Нейт в полицията в Орландо. В онова гробище в Порт Маяка, докато мъжът, с когото Фостър ми бе уредил среща, си тръгваше, аз бях успял да запаметя номера на колата му, издаден от щата Флорида. По онова време още не знаех дали тази информация би могла да ми бъде от полза, но снощи си дадох сметка, че вече е от жизнено значение.

Този човек знаеше разни неща. Освен това беше бивш агент на ФБР. Трябваха ми име и адрес, а вече нямаше как да поискам помощ от Стефани Нел. Но от един помощник-шериф? Достатъчно беше Колийн да помоли някого от приятелите си да пусне номера през системата. Ченгетата си правеха редовно такива услуги, както и Военната полиция. Слава богу, дори и по средата на нивите телефонът улавяше сигнал и разговорът се състоя, макар и накъсан и често придружаван от „Ало? Чуваш ли ме?“.

Тя затвори телефона.

— Колата е на някой си Брус Лейл, жител на Мелбърн. Ще ми кажеш ли кой е той?

— Човекът, когото баща ти доведе в Порт Маяка.

И аз й разказах случилото се.

— Той искаше Лейл да доведе Джансън право при нас.

— Защо?

— Предполагам, че след като веднъж е отворил кутията на Пандора, това му се е сторило като единствения начин да я затвори. Обажда се на Лейл, който се обажда на Оливър. После ме хвърля на вълците, а всичко е в багажника на колата. Не е искал ти да пострадаш, нито пък да прочетеш съдържанието на папките, затова ме изпрати сам.

Тя погледна към куфарчето, сякаш беше някаква свещена реликва.

— Какво, по дяволите, има вътре?

— Достатъчно, за да повдигне някои сериозни въпроси, като например: кой всъщност е убил Кинг и защо?

Тя седеше мълчаливо върху мократа трева и аз я оставих насаме с мислите й. Слънцето изгряваше и с всяка изминала минута ставаше все по-горещо.

— Мелбърн е на около два часа северно от тук — казах аз. — Когато минахме под шосе деветдесет и пет преди два километра и нещо, видях изхода, падаше се малко след канала. Да се върнем до там и да видим дали някой ще ни вземе на стоп на север.

— Можем да изчакаме Нейт да се обади. Малко се учудвам, че още не го е направил.

Поклатих глава.

— Трябва да свършим тази работа без баща ти. Той едва ли ще иска да открием Брус Лейл. Дума да не става!

— Все още не си ми обяснил защо.

Аз самият не знаех. Нищо от случващото се нямаше никакъв смисъл. Но пък, дявол да го вземе, аз едва от един ден бях следовател!

— От колко време си ченге? — попитах я.

— Четири години.

— Харесва ли ти?

— Харесва ми онова, което представлявам. Малко цветна кожа в синята униформа е добре за всички.

— Значи си пионер. Също като баща ти преди толкова време.

Тя стана и изтупа дрехите си.