Крадецът на закуски [bg]

— Валенте? Монталбано съм. Престорих се на журналист от „Кориере дела сера“ и говорих с префекта на Трапани. Нищо не знае. Играта я е задвижил нашият приятел, комендатор Спадача.

— Откъде се обаждаш?

— Спокойно. Обаждам ти се от телефонна кабина. Сега ще ти кажа какво трябва да направим, разбира се, ако ти си съгласен.

За да му го каже, изхарчи всичките си монети, с изключение на една.

— Мими? Монталбано съм. Спеше ли?

— Не. Танцувах. Що за тъпи въпроси!

— Разсърден ли си ми?

— Ех, да, господине! След ролята, която ме накара да изиграя!

— Аз? Каква роля?

— Да ме изпратиш да взема момченцето. Ливия ме гледаше с омраза, не можех да го откъсна от ръцете й. Буца ми се сви тук, в стомаха.

— Къде отведе Франсоа?

— В Калапиано, при сестра ми.

— Мястото сигурно ли е?

— Много сигурно. Тя и съпругът й имат огромна къща на пет километра от селото, уединено земеделско имение. Сестра ми има две деца, едното на същата възраст като Франсоа, там ще се чувства много добре. Загубих два часа и половина, за да отида, и два часа и половина, за да се върна.

— Уморен ли си?

— Много съм уморен. Утре няма да идвам в полицейското управление.

— Съгласен съм, не идвай на работа, но най-късно към девет часа трябва да си вкъщи, в Маринела.

— Да правя какво?

— Вземи Ливия и я закарай в Палермо на летището.

— Разбира се.

— Как така ти мина умората бе, Мими?