Лебедова песен [bg]

Успя да дочупи костта. Сухожилията се скъсаха под мощта на свещената брадва. Краля се загърчи и нещо гротескно и грозно, което кървеше и приличаше на сюнгер, се навря в лицето на Роланд. То изпръска бузите и челото му с кръв, но не успя да го заслепи.

— Обгори я! — провикна се Уорнър.

Момчето допря факлата в кървящото нещо, което приличаше на сюнгер. То се отдръпна от него, но той го хвана и го задържа, докато Маклин се гърчеше дивашки. Притисна факлата в раната, където допреди малко се намираше ръката на полковника. Роланд гледаше с мрачно изумление как чуканът гори, видя как раната почерня и се сви, а кръвта засъска. Тялото на Маклин се бореше машинално. Той пребели очи, но момчето не пусна ранената ръка. Помириса кръв и изгорена плът, пое си дълбоко въздух, като че ли това беше пречистващ душата тамян, и продължи да обгаря чукана, като притискаше огъня в плътта. Най-накрая полковникът спря да се бори и от устата му излезе тих и зловещ стон, сякаш беше някакъв ранен звяр.

— Добре! — провикна се Уорнър. — Това е!

Роланд беше като хипнотизиран от топящата се плът. Разкъсаният ръкав на якето на Маклин се беше подпалил и около стените на ямата се виеше дим.

— Достатъчно! — провикна се капитанът. Момчето не спря. — Роланд! Това е достатъчно, мамка му!

Този път гласът на мъжа го върна обратно в действителността. Роланд пусна ръката на полковника и видя, че чуканът е обгорен до черно и лъщи, сякаш е полят с катран. Пламъците по ръкава на якето на Маклин се изгубиха един по един. „Свърши се — помисли си момчето. — Свърши се.“ Заудря факлата в стената, докато огънят не изгасна, и после я пусна.

— Ще отида да потърся някакво въже, с което да ви извадя оттам! — провикна се Уорнър. — Добре ли сте?

Роланд нямаше желание да отговаря. Светлината на фенерчето се премести и той потъна в мрак. Чуваше тежкото дишане на полковника. Запълзя назад върху приклещения между тях труп, докато гърбът му не се опря в камък. Сви си краката и притисна свещената брадва до тялото си. На изпръсканото му с кръв лице заигра усмивка, но очите му представляваха два кръга от шок.

Полковникът стенеше и мърмореше нещо, което Роланд не можеше да разбере. След малко го повтори с изпълнен с болка глас:

— Стегни се. — Последва кратка пауза, след което продължи: — Стегни се… стегни се, войнико… — Маклин бълнуваше. Първо извисяваше глас и след това го снижаваше до шепот. — Стегни се… да, сър… вземи се в ръце… да, сър… да, сър… — Полковникът започна да звучи като дете, което се страхуваше да не бъде набито. — Да, сър… моля… да, сър… да, сър… — Завърши с нещо средно между стон и хлип.

Роланд го слушаше внимателно. Това не беше глас на един триумфиращ военен герой, звучеше по-скоро като някой молител. Момчето се зачуди какво ли се случваше в главата на Краля в този момент. Един крал не трябваше да моли — дори в най-лошите си кошмари. Опасно беше Краля да показва някаква слабост.