Загадката на Марголия [bg]

Отидох до представителството, където бях посрещната от човешки аватар. Беше сдържана, любезна, облечена в консервативна червена униформа със сребристи кантове. Усмихна се и ме поздрави.

Офисът беше семпъл — маса, няколко стола и вътрешна врата, два плаката с надписи „Ашиюрско пътуване“ и „Пътни документи тук“ и електронна дъска с графика на пристигащите и заминаващите полети през следващите две седмици.

Изкуших се да попитам за немия, който беше шеф тук, но се въздържах.

— С кого мога да говоря? Трябва ми човек, който работи тук от доста време.

— Сигурна ли сте, че аз не мога да отговоря на въпроса ви?

Опитах. Дарение на кораб от фондацията преди десетилетия, вероятно до музей на Ашиюр. „Сокол“. Знае ли къде може да се намира? Нямаше представа. Не беше чувала за него.

— Изчакайте момент, моля — каза тя, — ще се консултирам с началника си.

Примигна и изчезна. След няколко минути чух шум иззад вратата. Някой влачеше стол.

Стъпки.

Подготвих се за първия контакт. Отбелязах си колко хора се разхождат на метри оттук. Напомних си, че може и да не е толкова зле, колкото съм чувала.

Вратата се отвори. Влезе млада жена. Ето кой бе моделът за аватара. Само че оригиналът изглеждаше още по-приятно.

— Добър ден — поздрави тя отривисто. (Въпреки всичко все още беше средата на деня в бизнес света на станцията.) — Името ми е Инделия Колдуел. Питали сте за космически кораб?

— Да.

— Бил е продаден на ашиюрска организация от фондацията?

— Точно така.

— И от фондацията не знаят на кого?

— Не знаят какво е станало, след като са прехвърлили кораба на… ашиюрите.

Тя остана на вратата, чудеше се как да се отърве от мен.

— Наистина не знам откъде бихте получили подобна информация. Повече от трийсет години…

Съсредоточи се върху плаката, на който пишеше „Пътни документи“, сякаш отговорът се криеше там.

— Ние просто подготвяме електронната документация за хората, които пътуват до Ксиала.

— Разбирам. Има ли ашиюрски офис наблизо? Може би посолство? Някой с достъп до подобна информация? Или поне някой, който си спомня за този кораб?

Още преди да завърша изречението, се усетих, че съм направила неуместна забележка, тъй като немите не могат да говорят освен с помощта на гласови кутии.

— Аз съм целият персонал тук.

— Аха.

— В момента. Иначе сме четирима. Работим на смени. Но нямаме ашиюр.

— Има ли посолство някъде?

Тя кимна.

— На планетата.