Загадката на Марголия [bg]

— Тук съм, откакто се помня — настоя. — Никога не сме имали такъв кораб.

— „Хенеси“ го е придобила през деветдесет и втора от Службата по проучвания. Може и да са сменили името.

Той ме заведе в офиса си, който беше претъпкан с части, дискове, инструменти и оборудване и гледаше към единия от доковете. А там се виждаха два кораба с обозначения на фондацията, прикрепени към свързващите кабели. Машинното отделение на единия, клас „Монитор“, беше отворено и върху него работеше екип роботи.

Марк седна, завъртя се надясно, повика информационен екран и поиска записите за поддръжка или за полет на кораб, носил името „Сокол“.

— Върни петдесет години назад — добави.

Изкуственият интелект отговори със същия глас:

— Няма записи за „Сокол“ в търсения период. Нито преди това.

— Невъзможно — казах аз. — Има някаква грешка.

Марк сви рамене.

Можех да потегля обратно още същата вечер и да кажа на Алекс, че сме попаднали на задънена улица, но вече бяха прекарала няколко дни на „Бел-Мари“ и имах нужда от почивка.

Преоблякох се, като потърсих нещо по-атрактивно от бизнес костюма, с който бях. Нещо черно и прилепнало. После тръгнах към „Аутрайдър Клъб“, който, ако се съдеше по наличната информация, беше най-разточителното място за хранене на станцията.

Времето не се променя на космическите станции. В ресторанти като „Аутрайдър“ винаги е вечер, защото корабите непрекъснато пристигат и заминават и всеки е от свят с различен времеви цикъл. Фактът, че часовниците на хората са настроени различно — някои на осемнайсетчасов ден, други на трийсетчасов и какви ли не още вариации, — само допринася за объркването. Така че ресторантите се специализират. Някои сервират само закуска. В други винаги е 20:00 часът или какъвто е часът за вечеря на вашия свят.

Избрах си маса до разцъфнало дърво от непознат за мен вид, поръчах си питие и се опитах да изглеждам достъпна. Надявах се да не прекарам вечерта сама.

“Аутрайдър“ предлагаше всичко: тиха музика, приглушени светлини, свещи, мускусни аромати, фантастичен изглед към Забулената дама. Тя беше сияещ облак от милиони звезди. Трябваше доста въображение, за да съзреш форма в него, но това нямаше значение. Долу, на повърхността на планетата, започваше да се стъмва и градовете се осветяваха.

Гледах един мъж, който тъкмо влизаше и явно търсеше компания, когато забелязах измъчения белобрад господин от офиса на фондацията. Беше с вечерно сако и в компанията на възрастна дама.

Опитах се да си спомня дали Тийша бе споменала името му. Но не можах да сетя. Двамата се упътиха към маса в другата част на залата. Моят келнер се върна и аз си поръчах леко ястие.

Опитах се да се обадя на номера в офиса на Тийша, но тя си беше тръгнала и изкуственият интелект не ми помогна с нищо. Не хранех никакви надежди този мъж да разполага с каквато и да е информация за „Сокол“, но човек никога не знае.

Взех си питието и се запътих към тяхната маса. Погледнаха ме и той се намръщи, явно се опитваше да си спомни къде ме е виждал.