![Уморените коне ги убиват, нали? [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/7/9/umorenite-kone-gi-ubivat-nali-bg-download.jpg)
Уморените коне ги убиват, нали? [bg]
- Автор: Маккой Хорас
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-500-7
- Переводчик: София Василева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Уморените коне ги убиват, нали? [bg]». Краткое содержание книги:
В нашия свят на риалити телевизии и мимолетна слава този рязък, настойчив роман е по-уместен от всякога. Гардиън
— Все ми е едно дали имаш хиляда и осемстотин долара — заяви Мейсън. — Все ми е едно дали имаш осемнайсет милиона долара. Изчезвай оттука…
Рей се обърна другарски към по-младия си колега, а в същото време душеше наоколо, за да разбере откъде духа вятърът. Хипопотамът се канеше да тръгне отново из дивите гъсталаци.
— Бен, ще трябва да проверим онзи сигнал за Джинкс Рейнър. Вярно е, че онова място по главен път номер четири е на края на света, почти до границата на щата, но пък ще можем и да закараме човека дотам…
— Не — отряза Бен.
— Е, хайде, хайде, чакай малко — подхвана го Рей търпеливо. — Трябва да се оказва съдействие. Инспекторът иска тоя човек да си обере крушите. Защо да не му помогнем? Ние ще услужим на инспектора, той ще услужи на нас…
— Не — отказа пак Бен. — Има нещо гнило в тая работа. — Щеше ми се да му кажа: Можеш да бъдеш сигурен, че наистина има нещо гнило; бръкни и ти в кацата с меда, Бен. Не е толкова голяма, че да стигне за цялата ви служба, но бръкни, докато има. — Не искам да се забърквам с инспектора…
— Тоя инспектор, дявол да го вземе… — измърмори Рей.
— Махай се оттука! — Бен реши да се отърве от мен.
Махнах се. На входа откъм улицата се поизвърнах и хвърлих поглед назад през рамо. Мейсън отиваше към дъното на работилницата и накуцваше с болния си крак. Знаех накъде се е запътил. Отиваше на другия телефон. Отиваше да се обади на инспектора, дявол да го вземе.
Инспекторът, дявол да го вземе. Той е толкова високопоставен, че може да му се размине. Е, добре. Lex talionis8. Голямата риба поглъща по-малката, по-малката поглъща новоизлюпените рибенца, новоизлюпените рибенца поглъщат молюските и така нататък, да почиват в мир. Ало, майко, аз съм. Тържеството по случай встъпването ми в длъжност свърши, обаждам ти се от Белия дом. Ало, инспекторе, довечера ще ми трябват двама-трима цивилни агенти, за да направя един удар.
Ако.
Но не бива да има никакви „ако“. От мен зависи да няма никакви „ако“.
Забарабаних с пръсти по вратата на квартирата, но никой не ми отвори. Допуснах, че може да съм почукал много леко, и повторих, този път по-силно. Пак никой не се обади, не се усещаше никакво движение отвътре, никакъв звук. Да. Щом си обърна гърба… Почуках два-три пъти с кокалчетата на ръката си и веднага след това вратата бавно се отвори. Изненадах се. Не бях чул приближаващи се стъпки. Джинкс се показа иззад вратата и я затвори. Нищо чудно, че не бях чул стъпки. Беше бос. Казах му:
— Виждам, че се числиш към така наречената цивилизована школа.
— Какво? — попита той смутено.
— Не можеш да го правиш, без да си свалиш обувките и чорапите. Разочароваш ме. Мислех, че си привърженик на схватките без регламент.
— Ами… — неспокойно се запъна той. — Канех се да си мия краката.
— Стига приказки — рекох, но не много ядосано, защото става ли въпрос за Холидей, не можеш да се сърдиш много на мъжа.
В този момент тя излезе от спалнята — по дрехите й нямаше нито гънчица, на главата й — нито едно разрошено косъмче, на лицето й грееше любезна усмивка — ще речеш, съпругата на викарий, влязла да поднесе чай на гостите. Можех да й прережа гърлото, но възхищението ми към нея омота това мое желание в здравите си върви, стегна го силно отвсякъде и накрая го задуши. Съвестта й беше бронирана. Холидей знаеше, че аз знам, че тя току-що е станала от леглото с това нещастно глупаво копеле, но у нея нямаше и сянка от неудобство, стеснение или вина. Влезе в стаята с някакво некрофилско достойнство — съпругата на викария, дошла да поднесе чай — как да не признаеш, че е страхотна, наистина страхотия, и пъпът ми отново потръпна…
— Не се забави много — приветливо ме посрещна тя.
— Един майстор никога не се тутка — отвърнах и това беше намек, отправен и към Джинкс, а в същото време наум си повтарях, че не бива да й се възхищавам повече колко е страхотна и да се захвана с работа; всеки миг тоя инспектор, дявол да го вземе, щеше да цъфне, а после щеше да има предостатъчно време да й се възхищавам, предостатъчно време пъпът ми да тръпне, тогава щях да бъда в състояние да изпитвам удоволствие, тогава щях да го оставя да изскочи над токата на колана ми, ако…
Ако.
Но не бива да има никакви „ако“. Боже мой, просто не бива да има никакво „ако“.
8
Закон за равното възмездие, основан на принципа око за око, зъб за зъб (лат.). — Б.пр.