Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

Той ме зяпна глупашки, намръщи се и намръщеното му лице започна да се криви като от някакъв тик, предизвикан от вибрациите на сложния механизъм, който бавно се превърташе в обемистия му череп. Ни най-малко не изглеждаше изненадан, че познах какъв е. Един факт напираше да премине през съзнанието му и напредъкът му можеше да се проследи по страданието, обезобразяващо лицето му. Най-сетне проумя. Кривенето спря и кожата встрани от месестата част на ухото му се изду като козината на настръхнало куче.

— Значи инспекторът ви е открил… — продума той бавно.

— Да.

Влезе другият агент — този, който се навърташе около задната врата. Беше към трийсет годишен, прекалено млад, оня израз още не беше вързал плод на лицето му, но цветната пъпка вече се разтваряше. Попита:

— Какво става, Рей?

— Същото, дето става от години. Ние още патки пасем. Инспектор Уебър иска тоя тип да се махне от града. — Той прекоси стаята и дойде при мен до вратата. Провикна се навътре към самата работилница: — Мейсън!

През цялото време другото ченге не откъсваше поглед от мен. Но и двамата изглеждаха разочаровани и без настроение.

— Къде е Джинкс Рейнър?

— Не знам — отговорих.

Рей се върна при нас и подхвърли:

— Тоя сигурно иска пак да услужи на инспектора, на него ще каже.

— Ако знаех къде е Рейнър, щях да ви съобщя. Да не мислите, че искам инспекторът да се покаже толкова алчен.

— Какво искаш? — обади се Мейсън иззад гърба ми.

— Кола искам.

— При това черен форд лимузина с двигател „Мъркюри“, нали?

Извърнах се и го изгледах. По лицето му се четеше наглост и насмешка. Присъствието на двете ченгета му вдъхваше учудваща храброст.

— Боя се, че проявих прекалени амбиции — демонстрирах разкаяние. — Черният форд лимузина с двигател „Мъркюри“ ще трябва да почака. Сега каквато и да е кола ще ми свърши работа. Надявам се ти или Нелс да ни закарате с Холидей извън града.

— Да бяхте го чули тази сутрин — каза той на ченгетата. — Друга песен пее сега. — После продължи към мен: — Ужасно много съжалявам, Ралф, стари приятелю, ужасно съжалявам, но само за това съм си мечтал, да те закарам с мадамата ти някъде и един от двама ви да ми тегли куршума в гърба.

— Не си ме разбрал правилно. Не ти се сърдя. Нямам ти зъб…

— Не ме търси за нищо…

— Към кого да се обърна? Нямам време за такива работи. Трябва да се махна от града. Виж — казах и извадих хубаво надиплените хиляда и осемстотин долара, — мога да си платя. Хиляда и осемстотин долара. — Всички се изненадаха. — Да не си мислите, че ще оставя инспектора да ме изнуди?