Ленинград. Живот под обсада

Когато четеш описания на сцените на обстрелите (по-точно е да кажем: на разстрелите на жителите на града), ти се струва, че докосваш незаздравяващи рани. „Видях две жени на колене, забили носове в земята. [...] Насреща ми тичаше с бастунче старият гардеробиер, от ухото му струеше кръв и се стичаше по палтото“; „...снарядът проби тавана на вагона и избухна вътре. Някои от пътниците останаха седнали на пейките, мъртви“ – всички тези разкази са белязани от безкрайна и неутешима болка.39

Редно е да кажем, че по време на бомбардировките жителите на града са се държали достойно, но както признава Василий Чекризов: „...все пак това действа на населението.“ Анна Остроумова-Лебедева е запомнила „много слаба, изтощена старица“, която при всеки взрив потрепвала и се кръстела. „Не мога да опиша ужаса, който изпитвам“ – пише в дневника си Татяна Булах по повод на първите бомбардировки през септември 1941 г.40

На ранените, осакатени, окървавени, изпитващи невероятни мъки, не им било до патосни думи. „Маминка беше затрупана от разрушената къща – спомня си С. Мухина. – Разкрещях се, виках майка ми и като чух гласът ѝ изпод развалините, я откопах... Казвам ѝ: „Да вървим вкъщи“, а тя ми отговаря: „Не мога, дъще, краката ми ги няма.“ Дотича татко, отнякъде намерихме носилка и двамата отнесохме мама в болницата. Виждах я, че страда, лежеше на брезентовата носилка в локва кръв, която непрекъснато растеше.“41

Падали, търсели помощ, молели, настоявали, умолявали. „Едно момиче – разказва Олга Бергхолц – тичаше покрай тротоара... обръщаше паднали по очи и крещеше: „Мамо! Мамо!“ Надявали се, че няма да ги изоставят в този страшен ад: „Млада жена с раздробено бедро [...] на носилка в колата – непрекъснато повтаря „Не ме оставяйте“; „...откопали 10-г[одишната] Галя. Момичето напрегнато, непрекъснато повтаря: „Пиехме чай... и изведнъж Хитлер хвърли бомба в нашата стая. Заболя ме. Виках... измъкнете ме.“42