Вихър
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Серия: Стэн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Василев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихър». Краткое содержание книги:
— Ще трябва да живея с този избор — сви рамене Стен. Загледа се в екрана и подчертано ентусиазираните същества, които стояха зад Искра. — Чудя се какво точно — освен приятни общи приказки — е казал Искра на жалкия си парламент… Има ли някой, когото можем да подкупим?
Килгър се замисли.
— Всички, с времето. Но ако исках муха на тази стена тутакси, бих започнал с Мениндер. Стори ми се, че беше хвърлил око на възможността да вземе властта повече от останалите. И май още не се е отказал.
— Съгласен съм — каза Стен. — Виж дали не можем да го превърнем в приятен надежден източник.
— Няма проблем — отвърна Килгър и замълча. После, внезапно и без връзка с предишната тема, подхвърли: — Някога позволявал ли си си да се запиташ дали нашият безстрашен водач не е заболял от слабоумие?
Стен потръпна, сякаш леден повей го беше докоснал. Не отговори, отиде до бара и наля две големи питиета. Не скоч, не и стрег. Чист кил, който беше свикнал да пие като полеви войник. Подаде едната чаша на Килгър.
— Ако е така — каза Стен, след като отпи от питието си — и доктор Искра е пример за това, бъдещето ще изглежда като това тук — той махна с ръка към широкия прозорец, отвъд който се виждаше поредната буря, вилнееща над столицата.
— Не се коси, момко — промърмори Килгър, като пресуши чашата си и изчака Стен да стори същото и да налее още. — Ние сме имперските ударници, нали? Така че ако това е предвестникът, няма да оцелеем да видим останалото.
Стен не се почувства по-добре.
— Сега — каза той, като последва примера на Алекс и пресуши чашата — ще имаме удоволствието да видим как точно доктор Искра показва твърдата си ръка — и какво се случва с тези, които не се съгласяват с него.
— Знам отговора и на този въпрос — заяви Килгър. — Проклетникът е идеалист. Което значи, че ще газим в кръв до коленете. Шест месеца и всички ще се вглеждат назад в миналото и ще си спомнят колко добър, разбиращ и отзивчив е бил покойният Какан. Само гледай. Готов ли си да приемеш облога ми, че Искра не е нищо друго, освен коварен и потаен психопат?
Стен поклати глава.
— Както сам каза, луд съм, но не съм глупав. Пък и се намирам тук от самото начало. Не. Не мисля, че доктор Искра ще бъде запомнен със сладостта и светлината си.
— На вас, благородни същества — говореше доктор Искра, — знам, че мога да представя бъдещето без увъртания. Вие сте професионалисти, ученици на неизбежния исторически процес, и сте загрижени също като мен да донесете слава на Алтайския куп.
Разнесе се тих шепот. Можеше да се приеме, че слушателите се съгласяват.
Имаше само петнадесет души в огромната аудитория. Тя беше част от казармения комплекс, известен преди като седалище на Каканската лична гвардия, щателно подбрана елитна част, чиято основна функция се състоеше в това да охранява живота на покойния Какан, притежанията, роднините и приятелите му. Стените бяха наскоро пребоядисани и с нови стенописи, които показваха войници от личната гвардия да служат на своя повелител, те чакаха, с изправени дръзко глави, на барикадите срещу неизвестен враг. Помагаха на невинни цивилни да се измъкнат от беда. Всички войници и всички цивилни на стенописа бяха джохианци.
Петнадесетте същества бяха сред петнадесетте най-високопоставени създания в армията на Какана. Но не най-високопоставените петнадесет офицери. Искра ги беше подбрал внимателно.
Всеки от тях беше получил устна заповед да очаква специална задача. Един по един, без служители или помощници, те бяха посрещани от представители на Искра и докарвани в сигурния комплекс.
Всички бяха военни от кариерата. Всички произхождаха от семейства, служили дълги години на това, което Каканът беше нарекъл „Държавата“. И всички бяха джохианци. Искра не желаеше присъствието на неколцината торки, суздали и богази, които бяха заслужили звездите си.
Сред тях беше и висок среброкос човек. Генерал Даул. Той се стараеше с всички сили да остане незабелязан, докато не види накъде духа вятърът.
— Ние от Алтайския куп сме същества, които генетично желаят скали, за които да се хванат, когато приливите на промяната ги застигнат. Една от тези традиционни скали трябва да бъде армията — но тя никога не е станала такава опора при Какана или баща му. В нея са съществата, готови да защитават целостта на държавата с цената на живота си, безрезервно. И това са не само войниците, които се сражават, но и тези, които посвещават целия си живот на службата, за да им помагат. С такива същества аз израснах като дете и може би инстинктивно ги обичам и уважавам. Трябва да призная, но не искам думите ми да напускат тази стая, че горко плаках, когато разбрах, че здравето ми не позволява да стана войник.