Много гот
- Автор: Рийд Кармен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Много гот». Краткое содержание книги:
— Напълно съм се смахнала — каза си Ив и взе лъскава вилица и лопатка от шкафа под стълбите. — В главата ми е само как да направя растенията по-разнообразни… Май грижите за градината наистина заместват секса.
Да не би наистина да имаше истина в това? Страстта към отглеждането на цветя не се бе появила в Сьри, където всяка една от къщите, в които се местеха, бе с готова поляна отпред, с цветни лехи, дори оранжерии, за тях се грижеха градинари, които идваха при нужда, а когато се нанесе в първия си апартамент в Хакни, започна със стайни растения и сандъчета на прозорците, след това помоли хората на партера да й позволят да окоси полянката отпред и да я украси с няколко саксии. Изведнъж у нея се появи страстно желание да отглежда растения, да бъде заобиколена от зеленина, цветя и красота — не беше ли това копнеж да превърне потискащата обстановка, от която нямаше шанс скоро да се измъкнат, в по-красива и естествена? — както и да е, скоро вече саксиите и сандъчетата не й бяха достатъчни.
Най-сетне се строполи на канапето с книга в ръка, след като се бе накиснала във ваната, без да бърза, нещо, което напоследък много рядко й се случваше. Косата й бе мокра, обилно намазана с балсам, завита в тюрбан, а на лицето си бе сложила маска. Бе напълно изтощена, след като цял следобед бе шетала из къщата и бе оправяла градината. Както си режеше, вече прочела половината параграф, телефонът звънна.
В първия момент й се прииска да се престори, че не го чува. След това в ума й се прокрадна притеснение, че може да звъни Том, че може да се е случило нещо с някое от децата, затова не устоя и се обади.
— Ало, Ивлин. — Беше баща й.
— Здравей, татко. — Двамата се чуваха от време на време, а понякога тя взимаше някои от децата и отиваше да го види. Отношенията им бяха приятелски, нито прекалено близки, нито прекалено отчуждени — точно както той предпочиташе.
Телефонът бе на полицата в хола, близо до един от сгъваемите столове от зебло, затова тя седна, доволна, че ще си поприказват, и се отпусна както беше с халата, тюрбана и маската. Минаха от въпросите „как си“ на децата и на проблемите с градините им, което бе един от малкото им общи интереси. Много бе важно да има неутрална тема за разговор с човек като баща си. Двамата не се чувстваха достатъчно близки, за да споделят мненията и чувствата си… затова разговорът трябваше да се върти около нещо конкретно. Най-сетне, след две неловко дълги паузи, истината излезе наяве:
— Тази седмица, Ивлин, научих доста неприятни неща и прецених, че трябва да ти кажа…
— О, не — отвърна автоматично тя и се зачуди какво следва.
— Имам тумор в стомаха и нещата не изглеждат много обнадеждаващи… — Новината й бе съобщена по неговия типичен, стегнат военен маниер.
— Господи, татко!
— Да, доста е стряскащо. — Той говореше толкова спокойно, сякаш ставаше въпрос за друг човек.
— Господи — повтори тя. Сякаш все още не бе приела новината. — Как разбра? — попита, ужасена, че дори не бе предположила, че може да има нещо лошо.
— Напоследък нещо не се чувствах във форма. Все си мислех, че е от възрастта или съм пипнал някоя настинка и тя все не минава… накрая отидох на лекар, той ме изпрати на пълни изследвания и така.
И така. Мили Боже!
Баща й беше на седемдесет и две и все още не се бе пенсионирал окончателно. Никак не му се искаше да си остави работата. Беше му приятно да си има свой офис, да се среща с колеги по няколко пъти в седмицата, защото нямаше много приятели, нито пък хоби. Ив често се бе чудила как ще успее да си запълва дните, когато най-сетне се оттеглеше. А сега изведнъж бе обхваната от паника, че може да умре.
— След около месец, месец и нещо ще ми направят операция, но не по-рано, за да са сигурни, че е преминал ефектът от лекарствата. След това ще знаят повече. Гадните доктори — добави баща й.
— А ти как се чувстваш? — попита тя.
— Не мога да кажа, че ми е особено добре. Нямам апетит, нещо не съм съвсем наред.
Това звучеше странно. Тя така и не можа да си спомни случай, когато баща й е бил болен. Та него не го хващаха дори настинки.
— О, татко — успя да промълви. — Много съжалявам. Ще дойдем да те видим веднага щом можем.
— Добре. — Думата прозвуча толкова спокойно. — Джейни ще бъде тук утре и ще остане няколко дни — съобщи й той. — Ела, докато и тя е тук, ако искаш, или ако ти е удобно. — Не искаше да настоява. Въпреки че бе сериозно болен, не желаеше да я принуждава.