Много гот

Целунаха се отново, стиснали ръце, спираха, за да се посмеят и усмихнат един на друг. Точно така трябваше да приключат нещата за тях, по-точно да започнат. Едва сега го разбраха.

— Наистина ли сме отново заедно? Наистина ли? — попита той.

— Скъпи, аз не спя с кого да е — отвърна Ив.

— Скъпа, аз пък чух друго.

— Много ли ревнуваше от ветеринаря?

— Щом ме мерна, веднага подви опашка — пошегува се той. Засмя се на думите му и Джозеф я притегли, за да я целуне отново.

— Закълни ми се, че не правиш всичко това единствено защото ревнуваш — настоя тя.

— Кълна се. И двамата го правим, защото дъщеря ни го иска — пошегува се той.

— Знам — усмихна се тя. — Ние сме пионки в ръцете й. — След това се отдръпна от него и от стената, за да установи нанесените щети. — Горкичкият грах… напълно е смачкан.

— Ив, тук е много живописно, но е и много студено. Вече е крайно време да влезем вътре. Все още се каня да спя на канапето.

— Защо?

— Защото продаде леглото ни, а сегашното е прекалено малко и за двамата. Всъщност за спане може и да е малко, само че ние нямаме намерение да заспиваме веднага, нали?

— Правилно! Но все някога трябва да легнем да спим. Дори и ти.

— Когато днес заспя, ще спя до безкрай, затова ти ще трябва да направиш закуска на децата.

— Дадено, но първо искам няколко услуги.

— Ако направиш закуска, ще имаш каквито услуги пожелаеш.

Прегърнаха се и влязоха вътре, притиснати един до друг, прекалено погълнати от мига, за да забележат малкото личице, което ги наблюдаваше от прозореца.