Бог-император на Дюна [God Emperor of Dune - bg]

Реката, все още в пропастта, се извиваше към него навътре и вдясно, след което се спускаше през каскада от стъпала към далечния край на Забранената Гора, където усмирителните стени слизаха почти до равнището й. Там, в околностите на Онн, се намираха овощните и зеленчуковите градини, предназначени за изхранването на града.

Взрял се в далечния отрязък от реката, Монео съзерцаваше окъпания в светлина връх на каньона, докато водата долу течеше в сенчести тонове, накъсани единствено от слабите сребристи просветвания в поредицата стъпала на каскадата.

Право пред него пътят до моста блестеше на слънчевата светлина, белязан от тъмните, издълбани от ерозията дерета край двете му страни, които подобно на стрелки указваха точното място за преминаване. Изгряващото слънце вече го бе сгорещило. Въздухът над пътя започваше едва-едва да трепти като предупреждение за настъпващия ден.

Ще стигнем читави в града, преди да ни захлупи най-страшната жега — помисли икономът.

Той почти подтичваше, ядосан от отегчителното търпение, което винаги го навестяваше на това място; погледът му беше прикован напред в очакване да зърне ония молители — свободните от Музея. Знаеше, че те ще се появят от някое от деретата. Някъде тук, от тази страна на моста. Уговорил го беше предварително. Нямаше никаква възможност да бъдат спрени. А знаците, свидетелстващи за присъствието на Червея, все още се забелязваха по тялото на Бог-Императора.

Лито долови присъствието на свободните преди още някой от свитата му да ги бе зърнал или дочул.

— Чакайте! — извика той.

Монео целият се превърна в слух.

Лито претърколи тялото си на колата, повдигна предния край на кълбообразното покривало и се вторачи пред себе си.

Икономът добре познаваше това негово състояние. Бог-Императора явно бе обезпокоен от нещо пред тях. Свободните бяха тръгнали. Той отстъпи крачка и продължи да се движи около границата на полагаемата му се позиция. Най-после дочу шума.

Беше звук от разпиляван чакъл.

Първите музейни свободни се появиха, излизайки от издълбаните от ерозията дерета от двете страни на пътя на не повече от стотина метра пред царското шествие.

Дънкан Айдахо се стрелна напред, а после забави хода си, подтичвайки до Монео.

— Това те ли са? — попита Айдахо.

— Да — отговори икономът, следейки неотклонно Бог-Императора, положил отново туловището си върху колата.

Свободните от Музея се събраха на пътя и хвърлиха горните си роби, под които бяха скрити облеклата им в червено и лилаво. Монео направо зяпна. Бяха се издокарали като поклонници в черни одежди под цветните си горни дрехи. Намиращите се най-отпред размахаха свитъци хартия, а цялата група започна да пее и танцува, приближавайки към царската свита.