Тълкуване на убийството
- Автор: Рубенфелд Джед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тълкуване на убийството». Краткое содержание книги:
В богаташки апартамент на висок етаж е открито тялото на удушена красива млада жена. Тя е овесена на полилея, преди това е бита с камшик и обезобразена. На следващия ден друга красавица, бунтарски настроена наследница на заможно семейство, която презира висшето общество, се измъква на косъм от лапите на убиеца. Но Нора Актън страда от хистерия и не може да си спомни нищо. Д-р Стратъм Янгър е помолен да й помогне. Той е един от първите психоаналитици на Америка и моли лично Фройд да го наставлява.
„Тълкуване на убийството“ отвежда читателите в светски салони, в тайни проходи, в Китайския квартал и дори под водите на Ист ривър. Фройд се бори със съперничеството на Юнг и заговор, които се опитва да го унищожи.
„«Тълкуване на убийството» е елегантно написана, истинска наслада за душата и бележи появата на превъзходен и много забавен разказвач.“
— Искате ли пак да опитаме нещо подобно? — попитах я.
— Тогава се уплаших — каза тя.
— Вероятно пак ще стане така.
Тя кимна. Приближих се към нея и протегнах длан. Тя започна да развързва шала си. Казах й, че не е необходимо. Щях да докосна челото й, не шията. Беше изненадана. Обясних й, че докосването по челото е един от стандартните методи на д-р Фройд за освобождаване на спомени. Не изглеждаше много доволна, но ми позволи да го направя. Бавно поставих длан на челото й. Никаква реакция. Попитах я дали в ума й не се е завъртяла някаква мисъл.
— Единствено че ръката ви е много студена, докторе — отвърна.
— Извинете, г-це Актън, но ми се струва, че трябва да продължим да говорим. Докосването не успя да постигне резултат. — Отново си седнах на мястото. Изглеждаше почти сърдита. — Можете ли да ми кажете нещо? — продължих. — Споделихте, че гърбът на г-жа Бануел — голият й гръб — бил бял като нещо, което сте виждали и преди. Но не казахте какво.
— И вие искате да знаете?
— Затова ви питах.
— Махайте се — каза тя, като се изправи до седнало положение.
— Моля?
— Махайте се! — извика и хвърли захарницата по мене. След това се изправи и запрати и чашата с чинийката с всички сили, замахвайки над главата си. За щастие двата предмета се разлетяха в противоположни посоки — чинийката мина вляво от мене, а чашата — високо вдясно, след което се удари в стената и се разби на няколко парчета. Г-ца Актън взе чайника.
— Не го правете — казах.
— Мразя ви.
И аз се изправих.
— Не мразите мене, г-це Актън. Мразите баща си, че ви е продал на Бануел — в замяна на съпругата му.
Ако си мислех, че като реакция на тези думи ще се свлече разплакана на дивана, горчиво се лъжех. Тя скочи като дива котка и замахна с чайника към мене. Удари ме в лявото рамо. Енергията й беше забележителна. Беше много силна за дребния си ръст. Капакът на чайника излетя. По ръката ми се разля вряла вода. Всъщност доста болеше — от горещата вода, не от удара, — но аз нито помръднах, нито й показах какво изпитвам. Предполагам, че това я вбеси. Тя отново замахна с чайника, този път към главата ми.
Бях толкова по-висок от нея, че беше достатъчно само леко да се отместя. Чайникът не улучи целта и аз хванах г-ца Актън за ръката. Инерцията я повлече и тя застана с гръб към мен. Стегнах ръцете й около кръста й и я притиснах към себе си.
— Пуснете ме — каза тя. — Пуснете ме или ще викам.
— И какво от това? Ще кажете, че аз съм ви нападнал ли?
— Броя до три — изсъска тя. — Пуснете ме или ще викам. Едно, две, тр…
Хванах я за шията и я спрях насред думата. Не биваше да го правя, но кръвта ми бе кипнала. Отнех й възможността да вика, но предизвиках и неочакван страничен ефект. Цялото напрежение се свлече от тялото й. Широко отворените й очи излъчваха объркване, сапфирените й ириси се стрелкаха бързо напред-назад. Не можех да определя кое е по-странно — нападението й срещу мене или тази внезапна промяна. Веднага я пуснах.
— Видях го — прошепна тя.
— Можете ли да си спомните още? — попитах.
— Видях го — повтори. — Но видението изчезна. Мисля, че бях вързана. Не можех да помръдна. О, защо не мога да си спомня? — и веднага се обърна с лице към мене. — Направете го пак.
— Кое?
— Това, което направихте преди малко. Ще си спомня, сигурна съм.
Бавно и без да откъсва очи от моите, тя развърза шала си и откри все още насинената шия. Сграбчи дясната ми ръка с нежните си пръсти и я привлече към врата си, както направи първия път, когато я видях. Докоснах меката кожа под брадичката й, като внимавах да избегна грозните синини.
— Случва ли се нещо? — попитах.
— Не — прошепна тя. — Трябва да е същото като преди.
Не отговорих. Не знаех дали има предвид това, което направих в полицейския участък, или стореното преди малко.
— Задушете ме — каза тя.
Стоях, без да правя нищо.
— Моля ви — каза, — задушете ме.
Сложих палец и показалец на шията й, там където се виждаха синините. Тя прехапа устни, сигурно я болеше. След като покрих петната, не останаха видими следи от нападението. Изпъкваше само извивката на шията й. Стиснах я за гърлото. Тя веднага затвори очи.
— По-силно — каза тихо.
С лявата си ръка я държах за тила. С дясната я душех. Гърбът й се изви, а главата й се отметна назад. Сграбчи силно ръката ми, но не се опита да се отдръпне.
— Виждате ли нещо? — попитах.
Тя поклати леко глава, без да отваря очи. Притиснах я по-силно и стиснах още по-здраво шията й. Дъхът й спря в гърлото, след това напълно изчезна. Устните й станаха алени и се разтвориха.
Не ми беше лесно да си призная, че ме споходиха напълно нередни емоции. Никога не бях виждал толкова идеално очертана уста. Устните й бяха леко подути и трепереха. Кожата й бе като мляко. Дългата й коса искреше като позлатен от слънцето водопад. Придърпах я още по-плътно към себе си. Едната й ръка бе опряна на гърдите ми. Не знаех кога и как се бе озовала там.