Хорът на забравените гласове
- Автор: Коннелли Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хорът на забравените гласове». Краткое содержание книги:
С всяко ново събитие Хари Бош се сблъсква с все по-силна съпротива от страна на полицията. На сцената отново се появяват някогашните му врагове. По пътя си към истината Бош постоянно се пита дали това следствие няма да му бъде последно. Ровенето в миналото може да лекува стари рани — а може да предизвиква и нови, още по-парещи.
— Къде е учил?
— В чатсуъртската гимназия, но не е завършил.
— Ребека ходи в чатсуъртската гимназия на шофьорски курсове през лятото, преди да я убият.
— Искате да кажете през осемдесет и седма ли?
Верлорън кимна.
— Ще проверя.
Но се съмняваше, че тази следа ще го отведе донякъде. Маки бе напуснал преди лятото на 1987-а и се беше върнал, за да вземе диплома, чак през 1988-а. И все пак си струваше да покрият и тази възможност.
— Ами кино? Тя ходеше ли на кино и в търговските центрове?
Бащата сви рамене.
— Тя беше шестнайсетгодишна. Естествено, че обичаше кино. Повечето й приятелки имаха коли. Щом навършиха шестнайсет и седнаха зад волана, започнаха да ходят навсякъде. Жена ми мърмореше, че само това ги интересувало — кино, търговски центрове и Мадона.
— Кои търговски центрове? Кои кина?
— Ходеха в Нортридж Мол, защото беше наблизо, нали разбирате. Също обичаха да ходят в автокиното на Уинетка. Така можеха да седят в колата и да си приказват по време на филма. Едно от момичетата имаше кабрио и най обичаха да ходят с него.
Бош се съсредоточи върху автокиното. Беше го забравил, когато с Райдър бяха разговаряли за кината. Но един от арестите на Роланд Маки бе свързан с обир в същото автокино на Уинетка. Това го превръщаше в главна възможност като място, където да са се пресекли пътищата им.
— Ребека и приятелките й често ли ходеха в автокиното?
— Ходеха в петък вечер, когато пускаха новите филми.
— Срещаха ли се с момчета там?
— Предполагам. Нали разбирате, всичко това са само догадки. Нямаше нищо нередно или неестествено в това дъщеря ни да ходи на кино с приятелките си, да се среща с момчета и така нататък. Едва след като се случи най-страшното, хората питат: „Защо не сте знаели с кого е?“ Мислехме си, че всичко е наред. Пратихме я в най-доброто училище, което намерихме. Приятелките й бяха от добри семейства. Не можехме да бдим над нея всеки момент. В петък вечер — по дяволите, почти всяка вечер — работех до късно в ресторанта.
— Разбирам. Не ви осъждам като родител, господин Верлорън. Не виждам нищо нередно в това. Просто хвърлям мрежа. Събирам колкото може повече информация, защото човек никога не знае какво може да се окаже важно.
— Да бе! Тая мрежа се закачи за камък и се скъса преди много години.
— Може и да не е.
— Значи смятате, че тоя Маки е убиецът, така ли?
— Той е свързан по някакъв начин, засега сме сигурни само в това. Съвсем скоро ще знаем повече. Обещавам ви.
Верлорън се обърна и за пръв път по време на разговора погледна Бош право в очите.
— Когато стигнете до това, ще говорите от нейно име, нали, детектив?
Бош бавно кимна. Струваше му се, че знае какво го пита бащата.
— Да, ще говоря от нейно име.
21
Киз Райдър седеше на бюрото си със скръстени ръце, като че ли цяла сутрин беше чакала Бош. Беше се намръщила и той разбра, че се е случило нещо.
— Получи ли материалите от ОБ?
— Прегледах ги. Не ми позволиха да ги изнеса.
Хари се настани срещу нея.
— А нещо хубаво?
— Зависи от гледната точка.
— Е, и аз научих някои неща.
Той се огледа. Вратата на Ейбъл Прат зееше и Бош го видя вътре, наведен над малкия хладилник до бюрото му. Прат можеше да ги чуе. Не че не му вярваше. Вярваше му. Ала не искаше да го поставя в положение да чуе нещо, което не желае или не е готов да чуе. Също като Райдър, когато бяха разговаряли по телефона.
Хари отново се обърна към партньорката си.
— Искаш ли да се поразходим?
— Да.
Станаха и тръгнаха към изхода. Прат вече разговаряше по телефона. Хари привлече вниманието му, направи жест, сякаш пие кафе, и въпросително го посочи с показалец. Прат завъртя глава и повдигна кофичка кисело мляко, като че ли искаше да каже, че има всичко, от каквото се нуждае. Бош зърна в млякото зелени късчета. Опита се да се сети за зелени плодове и му хрумна само киви. Помисли си, че единственият възможен начин още повече да развалиш вкуса на киселото мляко е да му сложиш киви.
Слязоха с асансьора във фоайето и излязоха отпред при фонтана.
— Е, къде искаш да идем? — попита Киз.
— Зависи колко имаме да си говорим.
— Сигурно много.
— Предишния път, когато работех в Паркър Сентър, бях пушач. Когато исках да се поразходя и да помисля, отивах до Юниън Стейшън и си купувах цигари от магазина. Харесваше ми там. В централната зала има удобни столове. Поне по-рано имаше.
— Звучи ми добре.
Тръгнаха натам по Лос Анджелис Стрийт. Първата сграда, която подминаха, беше федералната офис сграда и Бош забеляза, че бетонните бариери, издигнати през 2001-ва срещу потенциални коли-бомби, още са тук. Опасността, изглежда, не смущаваше хората на опашката пред сградата. Чакаха за имиграционната служба, всеки стиснал документи и готов да подаде молба за гражданство. Чакаха под мозайката на фасадата, която изобразяваше хора, облечени като ангели, с вперени в небето очи.