Вечеря за двама
- Автор: Гейл Майк
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вечеря за двама». Краткое содержание книги:
Но биологическият часовник на Дейв неумолимо тиктака. И когато фалира списанието, за което работи, тръгва лавина от събития, които ще нароят куп проблеми.
Принуден да води рубрика с отговори на читателски проблеми в тийнейджърско списание, печеният Дейв изведнъж се намира затънал до гуша в пуберитетските излияния на своята аудитория. Едно от писмата обаче коренно се различава от останалите. Тринайсетгодишната Никола О’Конъл не търси съвет за момчета, а иска да научи повече за Дейв. Защото е убедена, че е неин баща. И притежава доказателства…
Бивш водещ на рубрика за читателски проблеми, сега Майк Гейл е журналист на свободна практика, който сътрудничи на редица списания като „Сънди Таймс“, „Стайл“ и „Космополитан“. Автор е на няколко бестселъра, окачествени от критиката като нова литературна ниша в съвременния роман.
— Търся подарък за Стела. Вижда ми се тъжна напоследък, та реших да я поразведря. А ти какво правиш тук?
— Имах нужда да се поразсея и нали ме знаеш… не мога да мина покрай музикален магазин, без да вляза. Няма значение, я ми кажи какво си харесала за Стела?
— Все още нищо. Не знам наистина. Нещо, което да я разсее. Доста е стресирана от работа в момента. Какво ще препоръчаш ти?
— Сто неща.
Изи кима замислено и поглежда към ръката ми. Чак сега осъзнавам, че все още държа диска на Ван Морисън.
— „Astral Weeks“ ли виждат очите ми?
— Да.
— Но ти мразиш този албум — усъмнява се Изи. — Спомням си, че веднъж го нарече „най-лошият псевдо соул-фолк-блус-рок“, който някога си чувал и каза, че „да слушат подобен боклук е обида за всеки чифт уши“.
— Аз ли казах това?
— Много добре знаеш, че ти.
— Е, човек може да промени мнението си, нали? Искаш ли го? За теб съм готов да направя компромиси с железните си принципи.
— С радост.
— Тогава ще го взема за теб. А какво ще изберем за подарък на Стела?
— Ти какво предлагаш?
Завеждам я до рафтовете с буквата „У“ в секцията рок и поп и й показвам диска на Катрин Уилямс „Little Black Numbers“.
— Вземи й това.
— Момичето, което прави музикалната ни страница, я превъзнася до небето от години.
— Това е просто най-доброто съчетание на хубав женски глас, акустична китара и музика за разбити сърца. Обаче много добре направено. Стела ще го хареса.
— Добре — съгласява се Изи. — Взимам го.
Отивам на касата, плащам за Катрин Уилямс и Ван Морисън, и подавам двата диска на жена ми, която ме целува.
— Кога ще се върнеш у дома? — пита ме тя.
— Както обикновено. А ти?
Изи поглежда часовника си.
— Ще се опитам да не закъснявам. — Отново ме целува. — Най-добре да вървя. — Обръща се и неочаквано спира. — О, щях да забравя да ти кажа добрите новини.
— Какви са те?
— Помниш ли Адел? Адел и Деймиан? — Стари приятели на Изи, които чакат дете. Не са приятели от А-група, а по-скоро от онези, с които Изи поддържа телефонна връзка веднъж на два месеца и разговорите им винаги завършват с думите „наистина трябва да се видим някой ден“. Този ден така и не настъпва.
— Адел е родила миналата събота — съобщава жена ми. — Момиченце. Маделин Кетриона Мейсън. Три кила и двеста грама.
Търся следи от тъга по лицето й. Никой от двама ни не е споменавал помятането от толкова дълго време, та ни се струва, че не се е случвало. И все пак, докато тя говори за бебето на Адел и Деймиан, се чувствам объркан. Изи обаче очевидно е добре.
— Как е Адел? — питам.
— Изтощена. Било много дълго раждане. Осемнайсет часа. Контракциите й започнали рано сутринта, още докато били в леглото, сетне й изтекли водите и трябвало да я включат на система… Деймиан плакал по време на раждането.
— Предполагам, че всеки би плакал, нали? Това е емоционален момент. — Когато тези думи излизат от устата ми, се потрисам от тяхната неуместност. Откъде мога да знам нещо за този момент?
— Поканиха ни да наминем покрай тях да ги видим, ако можем — съобщава Изи. — Утре след работа. Ходи ли ти се?
— А на теб?
Тя кима.
— Добре тогава — казвам. — Ще отидем.
мини
Пристигаме у Деймиан и Адел, които живеят в триетажна сграда от викторианската епоха на Финсбъри Парк, натоварени с подаръци: обемист комплект за ароматерапия за Адел, бутилка бренди за Деймиан и бебешки гимнастически уред от „Ърли Лърнинг Сентър“ за Маделин. Натискам звънеца и зачаквам. След няколко минути се появява Деймиан. Обикновени той е безупречно облечен в маркови дрехи, но тази вечер е бос, навлякъл стари джинси и тениска на Москино, изцапана с петна, за които подозирам, че са бебешко повърнато. Неколкодневна брада покрива иначе гладко избръснатото му лице. Поздравява ни и по стълбите ни се оплаква колко много сън не му достига.
— Снощи се събуди осем пъти… а предишната нощ въобще не заспа… а по-предишната спа само три часа… а нощта преди това… — Стигаме до вратата и той я отваря. — Не съм на себе си. Дори не знам кой ден сме днес. — След което почесва разсеяно корема си и ни пита: — А вие как сте?
— Ние сме добре — казва Изи. — Работата върви.
— Моята също — добавям.
Деймиан ми се усмихва.
— Адел ми каза, че си напуснал рокаджийската журналистика, за да работиш в някакво списание за тийнейджърки или нещо подобно. Как върви? Звучи като голяма забава.
— Да, така е. Не е толкова лесно, колкото ти се струва, но пада голям смях. Както и да е, няма значение какво става с нас. Дошли сме да видим вас. Ти как си, новоизлюпени татко? — Раздрусвам ръката му. — Още веднъж моите поздравления.