Последният континент

— Проклятие… — изсъска висшата сила.

С леко пращене една птица изникна във въздуха наблизо. Очевидно беше жива, но не помръдваше, скована насред полет в трептящо синкаво сияние.

Висшата сила въздъхна, бръкна в един дълбок джоб и извади невъобразимо сложен инструмент. Видимите части намекваха, че има и други, още по-смахнати, но недостъпни за окото, което може би се чувства по-добре, без да ги зърне.

— Определено мога да кажа — замърмори богът, отсичайки клюна на птицата и запушвайки дупката със сияние, — че ако искам да постигна нещо сериозно, трябва да измисля по-добра организация. Напоследък непрекъснато се занимавам с човки и клюнове дълги, къси, приспособени за изчовъркване на насекоми от кората на дърветата, за чупене на черупки, за откъсване на плодове… Ей в това ми е проблемът не бива само да търча напред-назад и да снаждам.

Божеството махна с ръка и се появи нещо като сергия с клюнове. Избра един, който поне за Пондър с нищо не се отличаваше от предишния, и с инструмента го прикрепи към смръзналата се птица. Крилатото същество изчезна след миг, но малко преди това перата му потрепнаха.

В този момент Пондър осъзна, че въпреки пристрастието на местната висша сила към буболечките, неговото място е тук — доста пред предния край на най-авангардните изследвания.

А бе станал магьосник, защото се заблуждаваше, че магьосниците знаят как е устроена Вселената. Вместо това започна да се чувства много натясно в Невидимия университет.

Особено след случката с укротената мълния. Всички можеха да се убедят, че принципът е правилен. Пондър успя да изправи косата на Ковчежника и да изтръгне искри от пръстите му, а тогава използваше само една котка и две кехлибарени пръчки. Неуязвимо разумният му план да събере няколко хиляди котки, вързани за гигантско колело, отъркващо се в стотици кехлибарени пръчки, бе отхвърлен с нелепия довод, че шумът щял да бъде непоносим…

А тук му се поднасяше на тепсия шансът да свърши нещо смислено. Пък и вече му се струваше, че напипва в какво се коренят грешките на бога.

— Извинявайте… Имате ли нужда от помощник?

— Честно казано, целият процес става безконтролен — мърмореше си богът, който по умението да не слуша другите се равняваше на магьосниците. — Наистина вече стигам до заключението, че имам нужда от…

— Я, какво чудно място!

Очите на Пондър се завъртяха от яд. Магьосниците винаги изказваха мнението си откровено. И гръмко.

— Аха — обърна се висшата сила, — това са останалите от твоя… рояк, нали?

— Най-добре да ги спра — реши Пондър, когато старшите магьосници се пръснаха като момченца в компютърна зала, готови да натиснат всяко копченце с надеждата, че ще изскочи някоя безплатна игра. — Пипат навсякъде и чак тогава питат: „А това какво върши?“

— Не се ли случва да попитат, преди да пипнат нещо?

— Не. Твърдят, че иначе нищо нямало да стане — навъси се Пондър.

— И защо си правят труда да питат в такъв случай?

— Просто са си такива. Отхапват и казват: „Чудя — се дали е отровно.“ Знаете ли кое е най-вбесяващото? Никога не попадат на отровните неща.