Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)

— А монасите в Гластънбъри?

Мандевил се подсмихна.

— Голяма бъркотия е там. Предполагаме, че между абатството и тамплиерите съществуват здрави връзки. Хопкинс е бил монах в това абатство, а и монасите пазят тленните останки на крал Артур. Освен това мистериозната гатанка е открита тъкмо в ръкопис от тяхната библиотека.

Мандевил прехапа устни.

— Бях честен с вас. Сега вие ми се доверете, сър. Какво знаете?

Господарят ми разказа случилото се на пътя по-рано същия ден.

— Вероятно са били хора от ордена на тамплиерите — заяви Мандевил.

— Може би те са отговорни и за убийствата на Козма и Деймиън — добавих аз.

— Това би разрешило въпроса — заяви Бенджамин. — Но тогава слугите в тази къща, един или до един, са убийци или им помагат.

— Ще се заемем с тях утре сутрин — отсече Мандевил.

— Има още нещо — добави Бенджамин — сър Едмънд, трябва да разрешим гатанката. Макар, че до колкото мога да преценя, нито в тази къща, нито в църквата съществува и най-малката следа от нещо, което можем да свържем с река Йордан или кивота.

Сви със съжаление рамене.

— Обходих галериите, но не открих рисунка или гравюра, която да събуди любопитството ми. Другите две възможни места са абатството Гластънбъри и запустялата постройка на острова сред езерото.

— Докато бяхме в Гластънбъри — отвърна Мандевил и потри едната страна на лицето си, — поръчах на абата да изпрати един от своите монаси до Тонтън с искане до шерифа да доведе въоръжени мъже в Темпълкъм. Очаквам да пристигнат утре сутрин. Щом дойдат, ще разпитаме слугите, ще идем до острова, а ще посетим и онази проклета вещица.

— Ами двете убийства? — попитах. — Има ли някакви нови следи?

— Никакви — бързо отвърна Бенджамин. — Един човек загина в леглото си във внезапно избухнал пожар. Друг е убит с арбалет, докато е бил сам в църквата, чиито прозорци и врата се били залостени. Разбрахме, че убиецът се е спотайвал някъде наблизо в снега. Доколкото знам лейди Биатрис и Рейчъл не са напускали къщата. Носеха същите дрехи, с които бяха облечени и сутринта, а те не бяха мокри от сняг.

— Вие двамата излизахте от къщата — рязко ни напомни Мандевил.

— Но защо ни е да убиваме Деймиън?

Погледът на Даунби излъчваше искреност и Мандевил го почувства.

— Да, мастър Даунби, аз останах тук, но Саутгейт се наложи да напусне имението.

Мандевил наклони глава и огледа галерията.

— А и да не забравяме сър Джон Сантер — допълни той шепнешком.

Погледът ми рязко се насочи към господаря. Той подръпваше ухото си — нашият таен знак, че другият трябва да запази мълчание. Бенджамин не вярваше напълно на Мандевил и не беше склонен да сподели, че сър Джон Сантер вероятно е ходил до Гластънбъри.

Срещата ни приключи, Мандевил закрачи отривисто към залата, а ние се качихме в стаите си. Бенджамин потъна в мислите си, затова го оставих на спокойствие и си легнах. Мислите ми се въртяха около Матилда, чак докато не чух камбаната за вечеря.

Въпреки изобилието от вкусна храна, вечерята премина унило. Бенджамин с всички сили се стараеше да поддържа разговора, но Мандевил и Саутгейт бяха неразговорливи, лейди Биатрис изглеждаше притеснена, а бялата като платно Рейчъл само ровеше храната си. Когато прислужниците раздигнаха трапезата и всички се готвеха да се оттеглят по стаите си, господарят ми изведнъж се изправи.