Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Последния път, когато я видя, също валеше. Споменът беше болезнено ясен и чист в съзнанието му. Синината на лицето й, цветът на очите й, извивката на устните й — едното крайче леко повдигнато нагоре. Гърлото му се стегна само от мисълта за нея. Сега това му се случваше по десет пъти на ден. Беше първото, което усещаше, когато се будеше сутрин, и последното, което изпитваше, преди да заспи върху твърдата земя. Арди, сигурността и топлината й, вече дори не мечтаеше за друго.
Колко ли дълго щеше да го чака? Седмиците се нижат, а тя не получава никаква вест от него. Дали в момента не му пише всеки ден? Писмата й заминават за Англанд, но той никога няма да ги получи. Писма, в които тя изказва най-нежни чувства или отчаяно моли за някаква вест от него. Писма, настояващи за отговор. Сега най-страшните й очаквания ще се потвърдят. Тя ще се увери, че той е идиотът, за какъвто го смята, на когото не може да разчита — долен лъжец, който отдавна я е забравил. Нищо от това не беше истина. Мисълта го накара да изскърца със зъби от яд и отчаяние. Но какво можеше да направи? Дори писането в пороя да беше възможно, изпращането на писма от тази пуста, наквасена от дъжда и обрулена от вятъра равнина щеше да е проблем. Джизал проклинаше мислено и Баяз, и Деветопръстия, и Лонгфут, и Кай. Прокле цялата Стара империя и най-вече безкрайната равнина. Прокле цялото гнусно пътуване. И не спря да проклина в продължение на часове.
Постепенно го споходи прозрение — животът му преди е бил повече от лесен и направо прекрасен. Сега непрекъснатото оплакване от ранното ставане и от фехтовката му изглеждаше странно. Не можеше да повярва, че беше мрънкал толкова, задето се налагаше да пада така ниско, че да играе карти с хора като лейтенант Бринт, или как са прегорени наденичките за закуска. Трябвало е да гледа на тези неща с ведра усмивка и да скача от радост само заради факта, че е бил на сухо и топло, а не под проклетия проливен дъжд. Разкашля се и заподсмърча. Изтри зачервения си нос. В този потоп поне никой нямаше да го види как хлипа.
Само Феро изглеждаше по-нещастна от него. Хвърляше навъсени погледи към изливащите се отгоре й небеса с изкривено от злоба и ужас лице. Щръкналта й във всички посоки коса сега беше залепнала за главата, а подгизналите дрехи висяха унило от кльощавите й рамене. По цялото й белязано лице се стичаха струйки и капеха от острия й нос и от брадичката. Имаше стъписания вид на дива котка, топната във вода — с наполовина по-малко тяло, лишено от цялата заплашителност на наежената козина. Сигурно женски глас ще приповдигне малко настроението му, рече си Джизал, ще го измъкне от тягостните мисли. Феро беше единственото що-годе близко до жена същество на стотици мили околовръст, затова той изравни коня си с нейния. Вложи целия си чар в усмивката, на която тя отвърна с обичайния си навъсен поглед. Джизал с ужас откри, че отблизо голяма част от нейната заплашителност бе все така силно осезаема. Беше забравил за очите. Тези жълти, подобни на остриета очи с малките като глави на топлийки зеници, така особени и смущаващи. Вече предпочиташе изобщо да не я бе приближавал, но сега не можеше просто да се отдалечи безмълвно.
— Обзалагам се, че откъдето идваш, не вали много, прав ли съм?
— Сам ли ще си затвориш шибания плювалник, или трябва да те нараня?
Джизал се покашля и бавно изостана зад нея.
— Ненормална кучка — подхвърли тихо.
Майната й, тогава да си страда сама. Той няма да се остави на самосъжалението. Това не е присъщо на Джизал дан Лутар.
Когато стигнаха до мястото, дъждът най-после беше спрял, но въздухът тежеше от влага, а небето беше пълно с причудливи цветове. Вечерното слънце прорязваше въртеливите кълба облаци, оцветяваше ги в розово и оранжево и хвърляше тайнствени проблясъци по сивата равнина.
Две каруци лежаха преобърнати, а третата беше полегнала на една страна. Едното й колело беше счупено, а впрегнатият кон лежеше мъртъв пред нея. Розовият му език беше изплезен, от ребрата му стърчаха две пречупени стрели. По отъпканата трева лежаха трупове, пръснати безразборно като кукли, захвърлени от сърдито дете. Едни имаха дълбоки рани по телата си, други бяха със счупени крайници или надупчени със стрели. Ръката на един беше отсечена до рамото, откъдето стърчеше част от костта — приличаше на парче месо в касапница.
Навсякъде наоколо бяха пръснати вещи, изпочупени оръжия и натрошено дърво. Няколко сандъка зееха разбити, топове плат се стелеха по тревата, изхвърлени и раздърпани. Имаше разбити бъчви и счупени ковчежета, изтърбушени и ограбени.
— Търговци — изръмжа Деветопръстия, надвесен от коня. — На каквито се правим и ние. Тук животът май не струва пукнат грош.