Шутът на кралицата

— Лорд Робърт… — прошепнах.

Той срещна погледа ми.

— Да, малка моя — каза меко. — Рискът беше голям, и ние изгубихме, и цената, която ще платим, е тежка. Но ти не си дете: знаеш, че на този свят не е лесно да се живее. Ще платя цената, когато се наложи да го сторя.

— Те дали ще…?

Непоносимо ми беше да го попитам дали именно собствената му смърт бе онова, пред което се изправяше с тази непоколебима усмивка.

— О, така смятам — каза той бодро. — Много скоро. Аз бих го сторил, ако бях на мястото на кралицата. Сега ми кажи новините. Нямаме много време.

Придърпах столчето си малко по-близо, събирайки мислите си. Не исках да му казвам новините, които до една бяха лоши, исках да гледам изпитото му лице и да докосвам ръката му. Исках да му кажа, че бях копняла да го видя, и че му бях писала писмо след писмо с шифъра, който знаех, че сигурно е изгубил, и бях изпратила всичките в пламъците на огъня.

— Хайде — каза той нетърпеливо. — Разкажи ми всичко.

— Кралицата обмисля дали не би трябвало да се омъжи, сигурно знаете това — казах с нисък глас. — И боледува. Предлагат й един след друг различни кандидати. Най-добрият избор е Филип Испански. Испанският посланик й казва, че това ще бъде добър брак, но тя се страхува. Знае, че не може да управлява сама, но се страхува от мисълта над нея да господства мъж.

— Но все пак ще го направи?

— Може и да оттегли съгласието си. Не съм сигурна. Почти се е поболяла от страх при мисълта за това. Страхува се да има мъж в леглото си, а се бои за трона си, ако остане сама.

— А лейди Елизабет?

Хвърлих поглед към масивната дървена врата и сниших тихия си глас до още по-тих шепот.

— Напоследък тя и кралицата не могат да постигнат съгласие — казах. — В началото бяха в много топли отношения. Лейди Мери искаше Елизабет да бъде до нея през цялото време, призна я за своя наследница; но сега не могат да живеят щастливо заедно. Лейди Елизабет вече не е малкото момиче, което кралицата е можела да поучава, а може дори да й бъде истинска наставница, що се отнася до воденето на спорове. Има бърз и находчив ум като на учен. Кралицата мрази споровете на религиозни теми, а Елизабет има готови аргументи за всичко и не приема нищо безусловно. Гледа на всичко със суровия си поглед… — замлъкнах насред изречението.

— Суров поглед ли? — запита той. — Тя има красиви очи.

— Исках да кажа, че гледа сурово на нещата — обясних. — Тя няма вяра, никога не затваря очи в благоговейна почит. Тя не е като милейди, никога не я виждате изпълнена с възторг при вдигането на нафората. Тя приема само утвърдените факти, не се доверява на нищо.

Лорд Робърт кимна при точността на това описание.

— Да. Винаги е била човек, който не приема нищо на доверие.

— Кралицата я принуди да присъства на литургия и лейди Елизабет отиде, притиснала с ръка корема си, стенейки от болка. После, когато кралицата я притисна отново, тя каза, че е приела католическата вяра. Кралицата настоя да чуе истината от нея. Поиска от нея да разкрие тайните на сърцето си: дали вярва в Светото Причастие, или не.

— Тайните на сърцето на Елизабет! — възкликна той през смях. — Какво си въобразява кралицата? Елизабет не допуска никого близо до тайните на сърцето си. Дори като дете в детската стая едва ли ги е нашепвала и на самата себе си.

— Е, тя обеща да покаже публично, че е убедена в достойнствата на старата религия — казах. — Но не го прави. И ходи на литургия само когато се налага. И всички казват…

— Какво казват, моя малка шпионке?

— Че тя разпраща писма до верни протестанти, че разполага с мрежа от поддръжници. Че французите ще финансират бунт срещу кралицата. И че, най-малкото, е достатъчно тя да изчака, докато кралицата умре, а тогава тронът бездруго ще е само неин, и тя ще може да захвърли всякакви преструвки и да бъде протестантска кралица, както сега е протестантска принцеса.

— Охо. — Той направи пауза, докато възприемаше всичко това. — И кралицата вярва на всички тези злословия?

Вдигнах поглед към него, с надеждата, че той ще разбере.

— Тя смяташе, че Елизабет ще й бъде вярна сестра — казах. — Влезе заедно с нея в Лондон в мига на най-великия си триумф. Взе Елизабет до себе си тогава, и отново в деня на коронацията си. Какво повече би могла да направи, за да покаже, че я обича и й се доверява, и че вижда в нейно лице своята наследница? А всеки ден оттогава насам научава, че Елизабет е направила това, или е казала друго, и вижда как Елизабет избягва да присъства на литургия, и се преструва, че ще отиде, и припада и се свестява отново, когато си пожелае. А Елизабет… — млъкнах насред изречението.