Вълшебницата

Мъжът и без това си беше едър, а в бронята изглеждаше направо чудовищен. Преди да успее да заговори, се появи забързан Шекспир, следван от пет от червенооките кучета.

— Колко зле са нещата? — попита Паламед.

— Доста зле — промърмори Шекспир. — Преди малко няколко души — предимно безсмъртни и няколко човеци — ловци на глави — навлязоха в улиците, охранявани от ларвите и лемурите. Не стигнаха далеч. — Аурата на Шекспир пропукваше в мътно жълто и във въздуха се усещаше миризмата на лимон. Върху оцапания работен комбинезон на безсмъртния се образува комплект съвременна полицейска броня. Той държеше хлабаво в лявата си ръка боздуган с верига, а покритата с шипове глава на боздугана се влачеше в калта. Едно от кучетата я облиза с раздвоения си език. — Ларвите и лемурите са първата ни отбранителна линия — продължи той, местейки поглед от Алхимика към близнаците. — Верни са, но не са твърде умни. А и щом се нахранят, ще заспят. Нападателите ще стигнат до стените преди полунощ.

— Замъкът ще издържи — рече уверено Паламед.

— Никой замък не е напълно непревземаем — рече простичко Джош, а после млъкна, щом от мрака изникна една огромна червеноока фигура. Всички се обърнаха да проследят погледа му. Това беше най-едрото куче. Козината му бе сплъстена от кал, а на гърба му, опасно близо до гръбнака, имаше дълбока порезна рана.

— Гавраил! — извика Шекспир.

Само за миг, между две крачки, кучето се преобрази. Мускулите му заиграха, кокалите запукаха и затрещяха и то се изправи на задните си крака, шията му се скъси, а чертите на лицето и линията на челюстта му се разместиха. Кучето се превърна в млад мъж със сиво-кафеникава коса, който имаше почти човешки вид. Лилаво-сини татуировки се виеха по бузите му, спускаха се по врата му и се разстилаха по голата му гръд. Беше бос и носеше само грубо изтъкани вълнени панталони в червено-черно каре. Кървавочервените му очи надничаха изпод криво подрязан бретон.

— Гавраил, ти си ранен — рече Барда.

— Драскотина — отвърна човекът-куче. — Нищо повече. А създанието, което ми направи това, никога вече няма да прави нищо. — Той говореше с напевен акцент, който Софи разпозна като уелски.

Едно по едно кучетата около Шекспир придобиха човешка форма.

— Вие Торк Алта ли сте? — попита Джош, като си спомни създанията, пазили Царството на сенките на Хеката.

— Те са ни роднини — рече Гавраил. — Ние сме Торк Мадра.

— Хрътките на Гавраил30 — рече Софи, чиито очи проблясваха в сребърно.

Гавраил се обърна и погледна момичето, а раздвоеният му език се стрелна да опита въздуха, подобно на змийски.

— Отдавна не са ни наричали с това име. — Езикът се показа отново. — Но ти не си изцяло човек, нали, Софи Нюман? Ти си Лунната близначка и си твърде, твърде млада, за да носиш мъдростта на вековете в себе си. Вониш ми на онази противна Вещица от Ендор — рече той презрително и се извърна, а носът му потрепна с отвращение.