Първото семейство

Братята й не пожелаха да я придружат. Като полицаи много добре знаеха как изглежда един труп след аутопсия и четирийсет и осем часа след смъртта. „Коравите“ й братя щяха да изчакат тялото на майка им да бъде напомпано с консервиращ агент, прическата й да бъде направена, лицето й — гримирано, дрехите й — грижливо нагласени и после да бъде положена в ковчег за три хиляди долара.

Мишел не искаше да запомни майка си така, но нямаше как да не отиде там. Трябваше да види жестокия резултат от онова, което някой беше направил с жената, която преди три десетилетия я беше родила. Изкушаваше се да повдигне главата на майка си и да я обърне, за да види сама раната на тила й, но се въздържа. Щеше да е непочтително, а и след като съдебният лекар не бе успял да разбере от какво е причинена, нямаше голяма вероятност да разбере самата тя.

Представи си последните мигове на майка си. Видяла ли е убиеца? Познавала ли го е? Него или нея? Знаела ли е каква е причината да я удари? Изпитала ли е болка?

И последният, най-мъчителен въпрос.

Дали баща й бе убил майка й?

Взе дланта на майка си и я погали. Каза на мъртвата неща, които не бе съумяла да й каже приживе. Имаше чувството, че сега е по-съкрушена отпреди. Напоследък депресията й се бе задълбочила.

След пет минути излезе на чист въздух, за да поеме кислород. Шофирането към дома премина в спомени за майка й. Когато спря на алеята пред къщата им, не успя да излезе от колата веднага. Наложи се да почака малко, докато се съвземе.

Баща й беше приготвил вечеря. Мишел седна да хапне с него. Братята й бяха излезли заедно, вероятно за да я оставят насаме с баща им повече време.

— Хубава супа — отбеляза тя.

Франк пъхна лъжица пилешки бульон в устата си.

— Направих я сам. Не е от готовите. С годините започнах да готвя все повече. — Кимна някак укорително. — Ти няма как да знаеш това, разбира се.

Мишел се облегна назад, отчупи парче хляб и го задъвка бавно. Замисли се как да отговори. От една страна, нямаше отговор. Наистина не живееше там. Нямаше как да знае тези неща. От друга, питаше се защо баща й иска да се чувства виновна точно сега.

— Не й оставаше време ли?

— Майка ти си имаше приятелки. Винаги е била по-общителна от мен. Може би заради работата ми. Трябваше да се държа на определена дистанция. При нея никога не е имало такива пречки.

Нито озлобление.

— Няма как да знаеш кога някой от приятелите ти ще наруши закона?

Още докато изричаше думите, съжали за тях.

Баща й се замисли, после каза:

— Нещо такова.

— Някои по-специални? Имам предвид приятелите на майка ми.