Трезорът на Сен Лазар
- Автор: Харпър Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Трезорът на Сен Лазар». Краткое содержание книги:
Кълнеш се във всемогъщия Бог да защитаваш своята църква, своя господар и беззащитните от силните.
Повтарям клетвата. Ги вдига меча от олтара и го задържа над главата ми, докато свещеникът произнася благословиите. За миг си спомням Ги в горичката през онзи ден, съскането, когато мечът сряза дихателната тръба на рицаря, кръвта, капеща по листата. Ако знае какво съм правил с Ада, ще ми пререже гърлото още тук, в параклиса. Вместо това го пъха в ножницата и го закача на кръста ми. Изправям се, за да може Горнеман да закачи позлатените шпори за ботушите ми.
Гамашите ми са кафяви, като пръстта, която е съдбата на всеки човек, независимо дали е горд, или скромен. Тези дни не съм чужд на праха и пръста. Прах по плочниците в складовете и в шкафовете; прах в сламата в конюшнята; влажна земя под скалата, където за пръв път се целунахме. Ние сме земни създания и златните шпори и пръстени, които носим, за да ласкаем нашето благородство, не са друго, освен суета. Шпорите дори не са мои, а са взети назаем за днешния ден. Утре ще бъдат железни.
Ги ме удря с длан по раменете.
— Приеми този удар в памет на онзи, който те е ръкоположил и посветил в рицарско звание.
Няма нужда да ми преподават символизма на всичко това. Зная какво означава — най-сетне съм рицар.
Горнеман подозира нещо. Миналата седмица ми разправи дълга история за един фламандски граф. Един от рицарите му спял с жената на графа: когато графът ги хванал заедно, накарал своя месар да пребие мъжа, след това го закачил с главата надолу в отходното място, докато не се задушил. Или задавил от изпражненията — никой не знаел. Горнеман ми отправя тежък поглед.
— Господарят трябва да има доверие на своите рицари във всичко — казва той и добавя: — Като на дясната си ръка.
А в Библията пише: „Ако дясната ръка те съблазнява, отсечи я и хвърли от себе си“9. И двамата го знаем.
Искам Ги да ми има доверие. Искам да изпълня клетвите си. Смятах, че след като спя с Ада, това ще сложи край на моето желание. Но стана по-лошо. От мига, когато я срещнах, любовта ми беше като рана. А сега се разпростира като треска. Колкото по-често я имам, толкова по-често я искам. Вместо да съм благодарен за миговете, които открадваме набързо, аз мразя часовете, когато не сме заедно. Вечер, когато виждам Ги да излиза от залата, за да я последва в нейната стая, ми се иска да грабна свещника от масата и да го забия в окото му.
Моята лудост ме прави безразсъден. Миналата седмица един от конярите ни изненада в обора, когато дойде да вземе едно гребло. Слава богу, пантите на оборската врата скърцат. Успяхме да се облечем и изиграхме голямо представление, все едно сме дошли да покажа на Ада малкото жребче на Ги. Обаче прислужниците клюкарстват. Зная, че трябва да се взема в ръце, да сдържам страстите си, докато не бъдем в пълна безопасност. Следващия път чакаме, докато Ги заминава на посещение при някой от далечните наематели. Срещаме се в стаята на стражата на върха на северната кула: тя може да се залости отвътре, а от смъртта на Атолд Ги не си е правил труда да праща часови тук. Безопасно е.
Стигам пръв. Нощта е безоблачна, има пълнолуние: светлината влиза през прозорците и блестящи стрели отскачат от остриетата на копията в стойка до стената. Цялото помещение е пълно със сребриста светлина. Просвам наметало на пода и чакам.
Разбирам, че Ада идва, по светлината от свещта, която се вижда през процепа под вратата. Стъпалата се стръмни и неравни. Тя носи чисто бяла риза, няма палто, нито рокля, само наметало от мармотова кожа.
Свещта й осветява кулата като морски фар. Всеки може да я види. Изгасвам пламъка с пръсти, прегръщам силно Ада и залепвам уста върху нейната. Тя не отвръща. Струва ми се някак скована, затворена. Дръпвам се назад.
— Добре ли си?
Стои толкова неподвижно, че на лунната светлина прилича на статуя — една каменна Ада. Това ми припомня една разновидност на историята за Тристан: как Тристан построил дървено копие на Изолда в една пещера, за да може да я гледа часове наред, докато са разделени.
— Трябва да спрем.
Може би Тристан е бил мъдър. Статуята никога не би казала това. Това са думите, които очаквам с ужас още от първото ни докосване.
— Защо? — Звуча като дете.
— Заради Ги, разбира се.
9
Евангелие от Матея — 5:30. — Б.пр.