Агентът

25. Северна Германия

понеделник, 22:18 ч.

Хората от интендантството я наричаха Обект 22ХВ, но сред старите служители тя бе известна като Замъка Шамрон. Издигаше се на сто метра от затънтен селски път, в края на неравна алея, обградена от голи дървета. Покривът й беше островръх и тази вечер бе покрит с тънък слой сипкав сняг. От леко провисналите жалузи на прозорците липсваха отделни летвички. На касата на входната врата имаше четири дупчици, доказателство за махната преди години мезуза22.

Групата, която пристигна в къщата вечерта, не влезе през тази врата, а през някогашния вход за прислугата откъм задния двор. Те дойдоха с четири автомобила: микробус „Фолксваген“, две еднакви коли „Рено Седан“ и едно доста лъскаво „Ауди А8“, и ако германските власти бяха попитали за целта на тяхното посещение — което те не направиха, — щяха да им отговорят, че е отдавна планирано събиране на стари приятели. Една бегла проверка на къщата щеше да подкрепи това обяснение: в кухнята бе добре заредено с храна и напитки, а в камината горяха дебели цепеници, но един по-внимателен оглед щеше да разкрие, че някогашната трапезария бе подготвена като стая за разпит, а в къщата имаше модерно комуникационно оборудване, което не се намираше по магазините. Такъв оглед можеше също да разкрие, че малката стая в сутерена бе превърната в килия, заета сега от египтянин на напреднала възраст, който бе със завързани очи, окован с белезници и само по бельо. Габриел го наблюдава мълчаливо за минута, после се качи по стълбите до кухненския килер, където стояха Яков и Сара.

— От колко време е там?

— Малко повече от час.

— Някакви проблеми?

Яков поклати отрицателно глава.

— Излязохме спокойно от Амстердам и по време на пътуването той се държа добре.

— Наложи ли се да го упоявате?

— Не.

— А да прилагате физическа сила?

— Може и да съм го плеснал няколко пъти, но не е нещо, което да запомни.

— Някой говорил ли е пред него?

— Само няколко думи на арабски. Ибрахим обаче доста поговори. Той е убеден, че е в ръцете на американците.

Добре — каза си Алон. Точно това искаха да си мисли египтянинът. Той въведе Сара в салона, където Дина и Римона четяха досиетата от „Мечът на Аллах“ пред пукащия огън, после мина през двойната врата в трапезарията. Тя беше празна, с изключение на правоъгълната маса и двата стола с високи облегалки. Стъпил на единия от тях, Мордекай поставяше миниатюрен микрофон на покрития с паяжини полилей.

— Този е резервен. — Той скочи от стола и избърса прашните си ръце в крачолите на панталона. — Основният микрофон е тук долу. — Мордекай потупа плота на масата. — Сложи Ибрахим на този стол. Така микрофонът няма да пропусне нищо от думите му.