Прелестен мрак

— Не излязоха от тунела.

Линк беше прав. Нямаше начин да са излезли, преди ние да завием зад ъгъла. Гледахме как гондолите излизаха една след друга. Празни.

— Тогава къде са?

Той поклати глава, напълно объркан.

— Не знам. Може би тримата правят нещо извратено там вътре. — И двамата потръпнахме при тази мисъл. — Да проверим. Няма никого наоколо.

Беше прав. Колите продължаваха да излизат празни. Линк прескочи преградата и изчезна в тунела. Вътре имаше малко пространство между релсите за излизане и влизане на количките, но трябваше да внимава, за да не го удари някоя от тях. След малко се появи, метнал се на една гондола.

— Тук няма никого. Къде може да са отишли?

— Не може просто да са изчезнали.

Спомних си как Джон Рийд беше изчезнал от погребението на Макон. Може би той можеше да Пътува, но Ридли и Лена не притежаваха това умение.

Линк прокара ръка по стената.

— Смяташ ли, че тук има чародейска врата?

Единствените чародейски врати, за които знаех, водеха към Тунелите, подземния лабиринт, който спеше спокойно под Гатлин и останалата част от смъртния свят. Това беше свят в света, толкова различен от нашия, че променяше времето и пространството. Но, поне доколкото знаех, всички входове към Тунелите се намираха в някакви сгради — в имението „Рейвънуд“, в библиотеката „Lunae libri“, в криптата в „Грийнбриър“. Няколко изрисувани стени от шперплат едва ли можеха да бъдат наречени сгради, а и под Тунела на любовта нямаше нищо друго освен пръст и кал.

— И къде се предполага да води тази врата? Това нещо е разположено по средата на панаира. Разпънали са атракциите преди няколко дни.

Линк се измъкна напълно от тунела.

— Къде другаде може да са?

Ако Джон и Ридли използваха силите си, за да контролират Лена, трябваше да го разбера със сигурност. Това нямаше да обясни последните няколко месеца, нито златните очи, но може би щеше да стане ясно какво правеше тя сега с Джон.

— Трябва да сляза там долу.

Линк вече беше извадил ключовете на Бричката от джоба си.

— Как си знаех, че ще го кажеш.

Последва ме до колата, чакълът скърцаше под кецовете му, докато подтичваше, за да ме настигне. Отвори рязко ръждясалата врата на Бричката и се настани зад волана.

— Къде отиваме? Или аз по-добре да…

Все още говореше, когато ги чух — тихите думи, забиващи се в сърцето ми.

Сбогом, Итън.

И после си отидоха — и гласът, и момичето. Като сапунен мехур или пък захарен памук, или последното сребърно парченце от съня ти.