Прелестен мрак

Вървях колкото можех по-бързо. Линк се опитваше да не изостава.

— Ще се сбиеш, нали? Човече, надявам се тоя чародеец да не избълва огън срещу нас или пак да не ни превърне в статуи.

Линк обикновено е готов на бой без замисляне. Въпреки че е слабичък, той е висок почти колкото мен и два пъти по-луд. Но перспективата да се бие със свръхестествени сили не му изглеждаше особено привлекателна. Прав беше, че преди дори да посегнем, можехме да пламнем.

Не исках да се забърква в повече неприятности заради мен.

— Ще се оправя. Върви да намериш Лив.

— Няма начин, пич. Ще ти пазя гърба.

Когато стигнахме до гондолите, Джон пристъпи пред момичетата закрилнически, като че те се нуждаеха от защита.

Итън, махай се оттук.

Чувах гласа й в главата си, но този път аз не й отговорих.

— Ей, любовнико, к’во става? — усмихна се Ридли и махна обвивката на поредната си близалка.

— Майната ти, Ридли.

Забеляза Линк зад гърба ми и усмивката й изчезна.

— Привет и на теб, палавнико. Искаш ли да се повозим в Тунела на любовта?

Опитваше се да говори закачливо, но вместо това звучеше притеснено. Линк я сграбчи за ръката и я дръпна към себе си почти като истинско гадже.

— Какво си мислеше, че правиш там? Някой можеше да пострада. Четиристотингодишната баба на Итън за малко да получи инфаркт.

Ридли издърпа ръката си.

— Само няколко буболечки, какво толкова? Не драматизирай прекалено. Май те харесвах повече, когато беше по-послушен.

— Да, обзалагам се.

Лена бутна Джон встрани и пристъпи към мен.

— Какво стана? Леля ти добре ли е?

Приличаше на моята стара Лена, мила и загрижена, но вече не й вярвах. Преди няколко минути си отмъщаваше на жените, които мразеше, и заедно с тях на всички останали, намиращи се по случайност в палатката по същото време, а сега беше момичето, което целунах зад будката за билети. Нещо не се връзваше.

— Какво правеше там? Как можеш да им помагаш?

Не бях осъзнал колко съм вбесен, докато не чух гласа си. Крещях. Джон реагира пръв.

Заби юмрука си в гърдите ми и аз се превих на две.

— Итън! — Лена беше уплашена, това поне си личеше ясно. — Спри! Не знаеш какво правиш.

— Както сама каза. Поне най-накрая правя нещо.

— Прави нещо друго. Изчезвай оттук!

— Не можеш да й говориш така. Защо не си вървиш, преди да пострадаш.

Какво пропусках? Лена си беше тръгнала от мен преди по-малко от час, а сега Джон Брийд я защитаваше като че ли беше негова приятелка?

— Така ли? По-добре внимавай кого блъскаш, чародеецо!

— Чародеец? — Той пристъпи към мен, свивайки ръцете си в юмруци. Големи юмруци. — Не ме наричай така.

— А как да те наричам? Повелителят на буболечките?

Исках да ме удари.