Под обсада
- Автор: Клэнси Том
- Серия: op-center #6
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-161-9
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Под обсада». Краткое содержание книги:
Междувременно директорът на Оперативния център Пол Худ е подал оставка. Но обстоятелствата го принуждават да преразгледа решението си. Убийците са превзели ООН, където посланиците на десет държави са се събрали на тържествен прием и дъщерята на Худ трябва да свири, и искат срещу освобождаването им двеста и петдесет милиона щатски долара.
— Излагам на опасност единствено себе си и никой друг, полковник Мот — изтъкна Чатерджи. — Отивам в залата на Съвета за сигурност, дайте да не спорим повече.
Мот поклати ядосано глава.
— Правите го, за да се самонакажете, госпожо генерален секретар, а нямате причини. Постъпихте правилно, опитахте се да се свържете по радиостанцията с терористите.
— Не — възрази Чатерджи. — Постъпих късогледо. Не обмислих следващата стъпка.
— Сега е лесно да се каже — намеси се и първият заместник генерален секретар Такахара. — Никой тук не предложи нищо по-разумно. А ако на някого му беше хрумнало да влизате вътре в залата, лично аз щях да съм против.
Чатерджи си погледна часовника. До следващия краен срок, определен от терористите, оставаха някакви си деветнайсет минути.
— Господа, ще постъпя както съм решила — рече индийката.
— Ще ви убият — предупреди я Мот. — Вероятно са сложили на вратата човек, който да стреля по всекиго, опитал се да проникне вътре.
— И да ме убият, може би ще отсъдят, че са изпълнили заканата си да застрелват по човек на час. И ще пощадят посланик Контини. Тогава вече вие, господин Такахара, ще решавате какво да правите нататък.
— Какво да правим нататък ли! — възкликна сподавено полковникът. — Единственото, което можем да направим, е да нападнем тези чудовища. Не сте отчели и още нещо. Терористите ни предупредиха, че понечим ли да освобождаваме заложниците, те ще пуснат отровен газ. Положението е взривоопасно. Току-виж изтълкували опита ви да влезете като нападение, предприето от силите за сигурност, или като начин да отклоните вниманието им, за да подготвите такова нападение.
— Ще поговоря с тях през вратата — натърти Чатерджи. — Ще подчертая изрично, че влизам невъоръжена.
— Точно това ще кажем и ако се опитваме да ги изиграем — напомни й Мот.
— В този случай, полковник, съм съгласен с генералния секретар — обади се отново Такахара. — Не забравяйте, на карта е заложен животът не само на посланик Контини. Проникнете ли с въоръжени служители от службата за сигурност в заседателната зала на Съвета за сигурност, ще загинат доста от държаните вътре хора, а също и от подчинените ви, да не говорим пък за отровния газ.
Чатерджи си погледна за кой ли път часовника.
— За съжаление не разполагаме с време да продължим обсъждането.
— Госпожо, бихте ли си сложили поне бронежилетка? — помоли Мот.
— Не — отвърна Чатерджи. — Трябва да вляза в помещението с надежда и доверие.
Тя отвори вратата. Излезе в коридора, следвана по петите от полковник Мот.
Въпреки надеждата, която бе изразила пред подчинените си, Чатерджи съзнаваше, че може би върви към своята гибел. При мисълта, че не е изключено да й остават само няколко минути живот, сетивата й се изостриха до краен предел — уж познатият коридор сякаш се преобрази. Гледките и миризмите, дори звукът на подметките по плочките на пода, бяха много ярки. За пръв път през кратката си кариера като генерален секретар на ООН Чатерджи беше изключително съсредоточена — съвсем беше забравила за преговорите и дебатите, за наболелите въпроси на войната, мира, санкциите и резолюциите. От това всичко й се стори още по-нереално.
Двамата с Мот се качиха на асансьора. До крайния срок, посочен от терористите, оставаха пет минути.
Едва сега на Чатерджи й хрумна колко страшно звучат тези думи — като предизвестие за смърт.
24.
Ню Йорк, щата Ню Йорк
Събота, 23:28 ч.
Георгиев стоеше при отвора на масата с форма на подкова в Съвета за сигурност. Държеше под око заложниците и току си поглеждаше часовника. Останалите от групата продължаваха да стоят на пост при вратите. Само Барон беше приклекнал насред помещението, точно пред балкона, и се взираше в пода. Когато до крайния срок останаха две минути, българинът се извърна към Даунър и му кимна.
Австралиецът сновеше бавно напред-назад при северната врата на горния балкон. Не изпускаше от поглед Георгиев. Забеляза знака и заслиза по стълбите.
Мнозина от мъжете и жените, насядали направо върху пода вътре в подковообразна маса, захлипаха. Георгиев мразеше малодушието. Вдигна автомата и го насочи към една от жените. Навремето бе постъпвал по същия начин и с момичетата в Камбоджа. Дойдеше ли някое да го заплашва, че щяло да го изобличи, понеже се държали зле с нея или не й плащали според уговорката, Георгиев само я изслушваше, без да проронва и дума. После насочваше оръжието към гърдите й. Действаше безотказно: момичето го зяпваше с широко отворени очи и уста и се смразяваше. Чак тогава Георгиев казваше: „Почнеш ли пак да ми се оплакваш, ще ти тегля куршума. Опиташ ли се да бягаш, ще убия и теб, и семейството ти“. След това момичето правеше всичко безропотно, не казваше и гък. От близо стотина момичета, работили за него през годината, когато той бе печелил и от сводничество, се бе наложило да застреля само две.