Първите седем
- Автор: Петров Боян
- Язык: болгарский
- Жанр: Путешествия и география
Электронная книга - «Първите седем». Краткое содержание книги:
Но как се оцелява толкова дълго насред пейзаж, изпъстрен с невъобразими скални отвеси и бездънни цепнатини, където просто няма място за грешки? Как едно 17-годишно момче, мечтаещо за гигантите К2 и Канчендзьонга от книгите на Джо Таскър, ще се научи да преглъща умората и болката, да крещи „не“ в лицето на болестта?
В „Първите седем“ Боян разказва за изпитанията, провалите и успехите, които съпътстват изкачването на първите 7x8000, формирали го като отличен катерач и лидер. Книгата е своеобразен наръчник за изкачване на високи върхове, в който детайлно се описват физическата подготовка и организацията, предшестващи експедициите към върхове над 7000 метра. Авторът не е професионален алпинист, а изследовател-зоолог, който съумява да приложи научния подход на всяка крачка от:
- Избора на връх и стил на изкачване
- Изграждането на тренировъчен режим
- Привличането на спонсори
- Подбора на подходяща екипировка
- Определянето на хранителен режим по време на експедициите
Прекосете континенти и вертикални граници заедно с един от водещите алпинисти на България, който ще ви покаже, че непостижимите
цели са само поредната илюзия на ума.
В този участък беше най-студеният епизод от това нотно катерене. Хоризонтът вече светлееше и до по-малко от час слънцето щеше да изгрее. Тук-таме по фирновите клинове висяха кислородни бутилки, вероятно празни. Аз катерех настървено нагоре, с едно сравнително постоянно темпо, и се откъснах от всички. Първите слънчеви лъчи ме огряха някъде към 4:30 ч. сутринта и лека-полека започнах да се стоплям. По едно време съзрях нещо, което приличаше на връх. Сетих се обаче, че Тамара ми беше казвала за някакво фалшиво „връхче“, след което бил основният връх. Катерех ту по парапет, ту по склона без въжета, но без да променям скоростта. Постепенно взех да излизам към края на уж „фалшивото връхче“ и осъзнах, че всъщност съм си баш на върха.
Откъм Китай ме духна много силен вятър, сигурно над 70 км/ч. Излязох на върховия гребен и след още петдесетина метра, точно в 9:11 ч.. бях на 8611 м! Някак си стигнах до върха прекадено неочаквано и неволно си казах: „Е, само това ли е?“. Вероятно от еуфорията имах усещането, че ако в този момент оставаха още 400 м да качвам, сигурно щях да го направя. Чувствах значителен резерв от сила, останал в краката ми.
К2 - 31.07.2014 г.у точно 60 години след първото изкачване от италианците. Триумф, който бях чакал 9 години след неуспешния ни опит през 2005 г.
Силата на вятъра също не спадаше, той свиреше в ушите ми и не позволяваше да седна и да се любувам на красотите. Върхът не беше тесен и малък (както изглежда отдолу), а имаше доста равно място. Най-близките скали бяха на около 100 м в посока на западната стена. Ясно се виждаше дългият китайски ледник Чогир, който отиваше далеч на север.
Въпреки на моменти ураганния вятър направих снимки с всички знамена и флагове, които носех. Завъртях се с апарата и заснех 360-градусова панорама. След около 20, 30 минути, прекарани на върха, поех надолу. Видях, че Януш не е далеч. Казах му, че горе доста духа, и продължих бързо да слизам. На първите скали (сигурно 150 м под върха) спрях и събрах малко камъчета. Още преди да вляза в Бутилката, се появиха облаци, които обгърнаха всичко в бяло. Имах притеснения как ще мина траверса надолу, но начинанието протече без проблеми. На около 8200 м целият пейзаж се сля в едно. Изчезна релефът и включих GPS режима на гармина, за да съм сигурен дали вървя правилно в този пълен whiteout. Лагер 4 се намира по средата на гигантски склон без никакви ориентири в радиус от поне 500 м. След минута вече имах посока и точно разстояние до палатката. Отдъхнах си. Макар да се спъвах и да падах многократно, все пак губех височина и сигурно спазвах показанията на GPS компаса. И така само след 40 минути малката ми палатка изведнъж изплува като спасителен остров пред мен.
Влязох с голямо успокоение и с удоволствие се отпуснах. Спах, почивах и се чудех дали да слизам по-надолу, или не. Навън продължаваше да бъде напълно бяло, задуха силен вятър и се понесоха снежинки отвсякъде. Павел и Артур от поляците се бяха прибрали без връх и сега чакаха Януш и Марчин. Някъде около 3 ч. следобед Павел ме попита: „Ти защо не слезеш към лагер 3?“. И аз без дори да погледна какво точно е навън, реших, че слизам. Набързо си пакетирах нещата и чак като излязох да прибирам палатката, разбрах, че всичко навън все още е много слято, но вече бях тръгнал. Павел ми каза: „Следвай колчетата надолу“ и аз заслизах. Отначало 100 м парапет и оттам ориентиране за оцеляване. Флаговете бяха на около 100 м един от друг и с изчакване от време на време да се раздуха малко, влязох в правилната „следа“, макар че от вчера абсолютно нищо не си личеше. Колкото повече наближавах към лагера, в толкова по-цепнатовиден релеф навлизах. Вече виждах палатките, но дълго се колебах откъде точно да мина, за да не пропадна. Внимавах много и пропаднах само няколко пъти до кръста.
Някъде към 17 ч. пристигнах с облекчение при палатките на лагер 3. Бяха напълно затрупани от падналия днес следобед сняг. Бях на края на силите си и реших, че ще вляза в някоя от изоставените палатки. Поразрових една с леко пречупена централна рейка и се настаних. Пих бульон, хапнах малко и заспах много дълбоко.