Първите седем
- Автор: Петров Боян
- Язык: болгарский
- Жанр: Путешествия и география
Электронная книга - «Първите седем». Краткое содержание книги:
Но как се оцелява толкова дълго насред пейзаж, изпъстрен с невъобразими скални отвеси и бездънни цепнатини, където просто няма място за грешки? Как едно 17-годишно момче, мечтаещо за гигантите К2 и Канчендзьонга от книгите на Джо Таскър, ще се научи да преглъща умората и болката, да крещи „не“ в лицето на болестта?
В „Първите седем“ Боян разказва за изпитанията, провалите и успехите, които съпътстват изкачването на първите 7x8000, формирали го като отличен катерач и лидер. Книгата е своеобразен наръчник за изкачване на високи върхове, в който детайлно се описват физическата подготовка и организацията, предшестващи експедициите към върхове над 7000 метра. Авторът не е професионален алпинист, а изследовател-зоолог, който съумява да приложи научния подход на всяка крачка от:
- Избора на връх и стил на изкачване
- Изграждането на тренировъчен режим
- Привличането на спонсори
- Подбора на подходяща екипировка
- Определянето на хранителен режим по време на експедициите
Прекосете континенти и вертикални граници заедно с един от водещите алпинисти на България, който ще ви покаже, че непостижимите
цели са само поредната илюзия на ума.
Междувременно в началото на юли към лагера ни се присъедини и Иван Томов. Иван е от Русе и но това време през по-голямата част от годината работеше в зеленчукови плантации в Англия. Той почти целогодишно стои на морското равнище и от работа не му остава време да се подготвя и тренира за експедиции в големи планини. Първият му досег с осемхилядници е през юни 2013 г., когато участва в експедиция към Нанга Парбат. Вечерта на 22.06. базовият лагер е нападнат от около 15 въоръжени и маскирани терористи. Всички алпинисти, които по това време са в лагера, са изкарани от палатките и са брутално разстреляни. Оцелява само един китаец, бивш военен, който успява да избяга от бясната стрелба по него. скрива се под камък недалеч от лагера и там изчаква сутринта. По време на тази касапница Иван и много други са в лагер 2, но не чуват нищо. Въпреки че на сутринта военните блокират долината под върха, пито един от екзекуторите не е заловен. Всички алпинисти са евакуирани с хеликоптер в град Гилгит и оттам в Исламабад.
Единствената тренировка за Броуд пик, която Иван успял да направи, била по време на трекинга до базовия лагер, който изходил с тежка раница и без да почива в нито един от междинните лагери. С Младен не вярвахме, че Иван ще смогне да ни догони в аклиматизацията, но сгрешихме. С голям ентусиазъм той започнала излиза често по маршрута и доста бързо съумя да си изгради лагер 2. Младен все по-остро започна да чувства проблем с храненето във височинните лагери и губеше все повече сили.
На 11.07. направих втори опит за солова атака. Вървях добре, стигнах само на 100 м под седлото, но дълбок сняг спря устрема ми и след час газене и минимален напредък отново се отказах. На слизане към щурмовия лагер се бях замислил за кратко и крачех надолу, без да внимавам. Изведнъж склонът под мен се отвори и пропаднах около два метра в широка ледникова цепнатина. Единият ми крак висеше свободно, а върхът на другия се беше забил в лед. Дъхът ми секна, ръцете ми стърчаха нагоре и със сечивото и щеката отчаяно търсех как да се закача за нещо. Спрях да се гърча и след две-три минути стабилизирах дишането. Намерих къде да забия и другия крак и с няколко движения успях да се изкарам на повърхността. Тогава забелязах, че на 30 м от мен ясно се вижда продължението на една голяма цепнатина, и ако бях внимавал, сигурно щях да предотвратя пропадането.
И двата неуспешни опита не само че не ме обезсърчиха, а ме направиха още по-силен и уверен, че следващия път ще успея. Настъпи дълъг период с нестабилно време и силни ветрове над 7000 м. Разхождахме се между лагерите и обменяхме мисли с експедиционери от цял свят. Мексиканците Бадиа и Моурисио ни поканиха на традиционен мексикански обяд. Всяка вечер гледахме на лаптопа в столовата по един филм и въобще си намирахме занимания, за да минава лошото време по-бързо. За заспиване редовно четях „Задочни репортажи“ на Георги Марков. Описва обстановката след 9.09.1944 г. и с изключителен език и майсторство разказва на какви невероятни случки и абсурди е бил свидетел, преди да избяга в Лондон. Вмъква много моменти за Княжево от онези години и ми беше интересно да науча разни любопитни факти за квартала ни.
На тази експедиция определено бяхме случили на готвач. Мусин беше невероятно пъргав, находчив и винаги готов да помогне младеж. Беше женен, имаше син на седем години и живееше в едно село недалеч от Шигар, град на двайсетина километра от Скарду. Той готвеше повече от чудесно и единственото му разочарование от тази експедиция беше, че бяхме само трима, за които трябваше да приготвя храна. „Аз. сър, съм свикнал да готвя за 30, 40. 50, дори 100 човека. В ресторантите ми е интересно, тук идвам за разнообразие само.“ Наред с изобретателността да комбинира различни продукти и да избере начина, по който да ги приготви, Мусин беше много сръчен в ръцете. Точеше с пила котките ни съвършено, успешно поправяше повредените бензинови генератори, които всяка вечер огласяваха лагерите, и изобретяваше всевъзможни приспособления от подръчни материали не само за нашия лагер, но и за всички молещи го за помощ. Освен това нравеше чудесни масажи с олио и с огромен ентусиазъм се включваше в разнородните задачи, които възникваха текущо в лагера. Беше млад и искаше да пробва от всичко по много. Вечер, докато гледахме филм в столовата, Мусин почти винаги тайнствено изчезваше и се връщаше, след като вече си бяхме легнали. По-късно разбрахме, че ходел в един от другите лагери, събирал се с местни и пушели хашиш. Това е характерна особеност на местните мъже, но от пет експедиции в Пакистан не съм видял ни го едно отклонение в поведението им, което да води до агресия, апатия или друга негативна промяна.