Дневникът на пирата
- Автор: Беннет Чарльз Мун
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на пирата». Краткое содержание книги:
Чарлс Мун Бенет е роден през 1899 година в град Кентърбъри — Англия. Като прибавим и факта, че е членувал в обществото ни английските учители, това е почти всичко, което е известно за неговата съдба. За разбиранията и убежденията му обаче може да почерпим богати сведения от неговите книги. През 1934–35 година са излезли на български език романите му: „Адмирал Морган“, „Бунтовният остров“ „Педро от «Черна смърт»“ и „Двойникът на капитан Грим“, чието оригинално заглавие е „Дневникът на пирата“. Като писател Бенет има безспорен принос в развитието на морско-приключенския жанр. Романът, който предлагаме на нашите читатели, е написан в синхрон с най-добрата приключенска традиция, изпълнен с напрежение, героизъм и екзотика. Своеобразен е с това, че не романтизира пиратството, а го представя откъм неговата жестока и грозна страна. В настоящото ново издание на „Дневникът на пирата“ пропуските и грешките от предишния превод са поправени, езикът е осъвременен. Вярвам, че то ще достави удоволствие на любителите на хубавата приключенска книга.
Преди да напуснем острова, аз заведох другарите си на мястото, където беше заровено съкровището на Даго. Те втренчиха очи в него и дълго стояха занемели. Дългия Джон пръв възвърна способността си да говори.
— Какво възнамеряваш да правиш с това богатство? — запита той. — Да го вземеш в кануто ли?
— Не защото лесно можем да попаднем на самия Даго или на друг пиратски кораб. Във всеки случай, ако ни приберат, ще трябва дълго да даваме обяснения за това съкровище. Ще го скрием на друго място, колкото е възможно по-надеждно. Ако някой от нас се измъкне жив от това приключение, съкровището ще го чака.
Заровихме го при лунна светлина, като грижливо си отбелязахме някои ориентири, по които щяхме да познаем мястото. След това легнахме да спим — последната ни нощ на острова, защото щяхме да отплаваме в зори.
Ала мен сън не ме хващаше. Другарите ми лежаха наблизо, Лен Григс — на една страна, положил глава върху протегнатата си ръка, а Дългия Джон — по гръб и хъркаше юнашки. Завидях на съня им, защото във въображението си аз преживявах отново кошмарните дни, които бях прекарал на ония кървави кораби — „Страшни“ и „Нападател“. По-добре, подсказваше съвестта ми, да си бях останал контрабанден пътник на „Дръж!“, макар и тормозен, отколкото да помагам в избиването и измъчването на много доблестни моряци. Спомних си за сина на испанския капитан, убит, след като бе хвърлил оръжието си. Спомних си за платнохода, опожарен, след като бях обещал на капитана му да не пострадат нито корабът, нито екипажът. Спомних си и за много други случки, всяка от които ме пронизваше с болка. И накрая си помислих за бедния Веселушко Прайс, който бе загубил живота си, след като от вярност бе останал с мен на пиратския кораб. Застенах от мъка, като си спомних греховете си и злодеянията, за които всъщност, аз бях виновен.
Изнурен да лежа буден, с гъмжаща от кошмарни спомени глава, най-после станах и тръгнах да се разходя. Не съзнавах накъде отивам, но скоро се видях пред гроба на Веселушко.
Погледнах грубия кръст, който бяхме побили над главата му, и мозъкът ми пак загъмжа от спомени.
Когато след малко вдигнах очи и видях в залива закотвен висок кораб, за миг помислих, че той е халюцинация. Но почти веднага проумях, че е действителен и че ми се представя възможност да избягам от острова, и закрещях от силно вълнение:
— Платно! Платно!
Ехото повтори думите ми: „Платно! Платно“, но се сетих, че първо трябва да събудя другарите си и да стигнем колкото може по-бързо до брега, да не би непознатият кораб да отплава през нощта и да ни остави само крехкото кану. Ето защо хукнах с всички сили обратно, като се провирах и дори прескачах храстите по пътя си, препъвах се в камъни и се блъсках в дървесни стволове, докато най-сетне, задъхан, натъртен, но ликуващ, застанах до спящите си другари и ги разтърсих грубо, за да ги събудя.
— Какво има? — попита тревожно Дългия Джон, посягайки към една сопа.
— Кораб! Кораб! — завиках аз. — В залива е Бързо! Бързо! Може да ни закара до Санта Галма.
— Ами ако е Даго? — предположи Дългия Джон — В такъв случай по-добре да се скрием.
— Не е Даго, сигурен съм в това — отвърнах, — нито който и да е от корабите, които бяха с флотата му в оня ден, когато се качихме на неговия кораб. Все пак — продължих, осенен от внезапна мисъл — струва ми се, че и по-рано съм виждал някъде този кораб. Спомням си ясно очертанията му.
— Най-добре първо да го разучим тайно — изсумтя Дългия Джон, преднамерено обливайки със студен душ възкръсналите ми надежди. Както ми каза по-късно, тогава той помислил, че сънувам или си въобразявам, че виждам кораб в залива.
— Да, да — подкрепи го Лен Григс трезво. — Ако избързаме, сами ще си пъхнем главите в примката. Ще го разгледаме добре скрити между дърветата, преди да се осмелим да се качим на него.
Когато стигнахме удобно място, откъдето можехме да наблюдаваме закотвения кораб, Дългия Джон се развълнува почти колкото мен.
— Но това е един от корабите, които сме нападали — отсече той. — Я да видим, как се казваше? Аха, това е испанецът, разбира се. Не си ли спомняш?
Много живо си припомнях. Беше корабът, чийто капитан бе стрелял срещу мен, когато се отдалечавахме с лодки от плячкосания му съд, и имаше пълно право, защото по моя вина синът му бе намерил смъртта си.
— Изключено е да се качим на борда му и да помолим да ни закара до Санта Галма — рече Лен Григс — Хората му бързо ще познаят, че сме от пиратите, които го нападнаха.
— Аз пък не съм толкова сигурен, Лен. Можем да свалим част от дрехите си, а другите да накъсаме на дрипи. Не е благоразумно да се качвам на борда му в дрехите на Едноокия. Но вижте! Ако съблека тази куртка — и подкрепих думите си с дело, — и разкъсам панталоните си на парцали, кой ще познае, че съм бил капитанът на „Нападател“? Вие двамата сте изложени на още по-малък риск.