Жълтата кутия

– Никой не е в състояние да улучи подобно нещо! – каза писарят, докато останалите с интерес следяха какво прави Кубрат.

Без да показва никакви емоции, все едно е сам на поляната той се наведе и с бавни, отмерени движения взе две стрели от кочана си. Багаинът изглеждаше напълно вглъбен в това което прави, виковете и дюдюканията на войниците не му правеха впечатление. Кубрат бавно вдигна едната стрела, положи я върху лъка и го обтегна без видимо усилие. След това го вдигна към небето, задържа изпънатата до крайност тетива и стреля. Тялото му дори не потрепери, ръката му, държала до преди миг стрелата, леко се спусна покрай кръста му. Последва втори изстрел, изпълнен също толкова внимателно, съсредоточено и грациозно, но и напълно естествено, сякащ човек, лък и стрела бяха едно.

Накрая Кубрат си пое дъх, тръсна глава и тръгна към дрехите си.

– Уцели ли? Уцели ли? – възбудено викаха всички, докато войникът навиваше въжето, дърпайки хвърчилото си към земята.

– Напълно невъзможно! – отговори Бранко. – Видяхте ли го този самохвалко, дори не се прицели както трябва!

Думите му бяха заглушени от одобрителен рев, защото хвърчилото бе слязло достатъчно ниско, за да се видят двете забити в него стрели.

– Но как е възможно? – Климент не можеше да повярва на очите си. – Как е възможно да се стреля така?

Вместо отговор, последваха нови викове. И двете стрели бяха пронизали тънкия пергамент точно в черните точки. Невярващ, Бранко приближи до сваленото хвърчило, подритна го с крак, след което бързо се отдалечи, последван от дюдюкането на останалите войници.

– Как уцели? Какво е това? – писарят не спираше да гледа ту падналото на земята хвърчило, ту багаина.

– Това – отговори му Кубрат докато пристягаше кожения си колан – е изкуството на стрелбата с лък.

– Чакай! Чакай! – Климент го хвана за ръката. – Къде се научи да стреляш така? Можеш ли да научиш и мен?

Багаинът го изгледа продължително.

– Не знам дали ще успея. Опитвам се да предам уменията си на по-младите, но те са прекалено нетърпеливи.

– Аз не съм! – увери го Климент. – Как изучи това изкуство?

– Не го изучих – въздъхна стрелецът. – Бързах да се похваля с постиженията си и не стигнах до края. А трябваше. Но бях млад и мислех, че няма по-важно нещо от това да уцелиш мишената. Трябваха ми години, за да проумея, че нещата не стоят по този начин.

– Обясни ми.

– Бих искал да можех – багаинът вдигна лъка си и дръпна тетивата. Звукът ѝ, ясен и плътен, прониза писаря като с нож. – Но не знам дали ще ме разбереш. Истината е, че и аз самият не знаех какво точно правя. За мен няма значение дали ще улуча целта. Просто вдигам лъка си и чувствам как той свързва небето и земята, а по средата сме ние с него и изпълнени с оренда.[8] Аз ставам мишената и тя става аз и не мога да кажа дали аз улучвам нея или тя мен. След това отпускам ръката си, така, както росата пада от стрък трева. В главата ми няма мисъл, няма желание, няма цел. Просто пускам стрелата. Аз, стрелата и мишената ставаме едно цяло. И винаги уцелвам целта – Кубрат замислено поклати глава. – Всъщност не стрелям аз, а нещо друго, което е в мен. Аз просто му давам възможността да излезе и да се прояви.