Приливи на Мрака [bg] [ЛП]

Дуумхамър се наведе по-близо.

— Сега аз водя Ордата, Гул’дан. Не ти, не уорлоците ти. Дуумхамърът11 ги води. Край на безчестието! Край на предателствата! Край на измамите и лъжите! — Дуумхамър се изправи в целия си внушителен ръст, извисявайки се високо над Гул’дан. — Дуротан умря заради твоите схеми, но той ще остане последната ти жертва. И ще бъде отмъстен! Няма повече да водиш хората ми от сенките. Няма повече да контролираш съдбата ни и да ни използваш за собствените си долни цели! Орките са свободни от теб!

Гул’дан се разтрепери и напрегна мисълта си. Той знаеше, че Дуумхамър може да се окаже проблем. Мощният оркски воин бе толкова интелигентен, толкова почтен, прекалено почтен, за да бъде манипулиран. Той бе заместник-командир на Блекхенд, силния вожд на клана Блекрок12, когото уорлокът бе избрал за пионката, която да поведе Ордата. Блекхенд бе изключителен воин, но се мислеше за много умен и така бе твърде лесно подмамен и контролиран. Гул’дан и неговият Съвет в сянка бяха истинската власт, а Гул’дан контролираше Съвета толкова лесно, колкото и самия Военачалник.

Но не и Дуумхамър. Той бе отказал да ги последва, проправяйки свой собствен път с безумна страст, която се равняваше единствено на верността към народа му. Очевидно бе прозрял какво се случва зад кулисите, бе осъзнал покварата. И когато е видял достатъчно, и повече не е можел да търпи, просто е действал. Явно Дуумхамър внимателно е подбрал точния момент. Докато Гул’дан не е можел да му се пречка, Блекхенд е станал уязвим. Не е ясно как е разбрал къде се събират членовете на Съвета в сянка, но явно ги е открил и е успял да елиминира повечето от тях. Но е оставил Гул’дан, Чо’гал и кой знае още кого. И сега стоеше пред вещера, вдигнал чук и готов да го унищожи.

— Почакай! — извика Гул’дан, вдигайки инстинктивно двете си ръце в опит да предпази лицето си от удар. — Моля те, умолявам те!

Дуумхамър се спря.

— Ти, великият Гул’дан, се молиш? Много добре, куче, моли се! Моли се за живота си!

Воинът не свали чука си, но не го и стовари върху него. Поне още не.

— Аз…

Гул’дан го мразеше. Мразеше го с такава страст, каквато досега не бе изпитвал. Но знаеше какво трябва да направи. Дуумхамър също го мразеше, заради смъртта на стария си другар Дуротан и превръщането на орките от мирни ловци в яростни воини. При най-малкия порив този чук можеше да се стовари върху главата му и да се покрие с кръвта, мозъка и косата му. Той не можеше да го позволи.

— Прекланям се пред мощта ти, Оргрим Дуумхамър — най-накрая успя да продължи той, изричайки всяка дума силно и ясно, за да го чуят всички наоколо. — Признавам те за Военачалник на Ордата и ти се заклевам във вярност. Ще ти се подчинявам във всичко.

Дуумхамър изръмжа.