Чуждо тяло [bg]

След като Кал й съобщи, че знае тайната й, Вийна се изправи с намерението да избяга, без дори да мисли къде ще отиде, но Кал я хвана за ръката и я накара да седне обратно. За нейна изненада, вместо да я обвинява и порицава, както очакваше, той прояви съчувствие и й каза, че тя не е виновна с нищо за поведението на баща си. И че може да й помогне, ако тя му помогне. Гарантирал й, че баща й никога повече нямало да я докосне с ръка — нито нея, нито сестрите, нито майка й. А ако се опитал, щял да изчезне.

След като се убеди, че е напълно сериозен, Вийна го попита какво може да направи за него. Кал започна да й обяснява, че данните от хирургията, които те събирали, не отговаряли на очакванията. Данните били твърде позитивни и те започнали да осъзнават, че трябва да се погрижат за влошаване на показателите; възнамерявали да го направят с помощта на суксаметониум. Първоначално Вийна бе шокирана от плана, най-вече защото нямаше представа защо са им тези „лоши данни“, но колкото повече Кал я убеждаваше, че се налага да го направи само веднъж и ще е свободна, толкова повече тя осъзнаваше, че никога повече няма да получи подобно предложение; това я накара да вземе импулсивното решение да съдейства. И не само се съгласи да съдейства, а искаше да го направи веднага, в същия момент, за да не би да размисли по-нататък и да се откаже.

С подновена решимост да приключи час по-скоро и с ясна идея за последователността на манипулациите, Вийна си пое дълбоко дъх. След това се оттласна от бетонната колона на стълбището, отвори очи и за пореден път огледа коридора, за да се увери, че е празен. С напрегнато пулсиране в слепоочията тя тръгна енергично към болничната стая на Ернандес. Беше направила едва няколко крачки, когато една от вечерните сестри излезе от отсрещната стая, карайки я да се закове на място. За щастие, изобщо не забеляза Вийна. Беше съсредоточила вниманието си върху подноса в ръката си и продължи нататък по коридора, отдалечавайки се от сестринския пункт. Пак така внезапно, както се бе появила, жената изчезна в друга стая.

Вийна изпусна лека въздишка на облекчение и се огледа. Всичко беше спокойно. Тя закрачи бързо и стигна до стаята на Мария Ернандес за броени секунди. Отвори я, пристъпи вътре и я върна до предишното й, почти затворено състояние. Макар телевизорът да беше включен, звукът бе намален. Лампите на тавана бяха слаби и ъглите на стаята се губеха в полумрак. Това не й попречи да види веднага госпожа Ернандес. Жената бе почти заспала, горната част на леглото бе повдигната на около четиридесет и пет градуса. Излъчваната от екрана на телевизора светлина, подобна на флуоресцентна, освети чертите на лицето й, но орбитите на очите оставаха в сянка, което й придаваше призрачен вид, сякаш вече бе мъртва.