Битката при Верил [bg]

— Къде ще идем? — попита Дийкън, удивлявайки се на ширещата се край тях земя. Не бе посещавал друго място, освен Ентуел. Дребен и съвършен, това бе представлявал неговият свят. Губещите се в далечината хълмове, заснежените планини, пръснатите дървета, слабите проблясъци на далечни огньове… всичко това притежаваше мащаб, който го смайваше и объркваше.

— Трябва да открием другите. Бяха се отправили на юг, към Тресор. Не зная къде да ги търсим, нито на какво разстояние от тях се намираме. Ти можеш ли да ги намериш?

— Не, но мога да ти помогна ти да го сториш. Срещал съм само Лейн. Не познавам достатъчно от душата му, за да определя местоположението му, но съм в състояние да подсиля твоето дирене — обясни младежът.

— Много добре — отвърна тя, тутакси затваряйки очи и разстилайки немощно ума си.

Миг по-късно усети топлите му пръсти да се затварят около ръката й. Прохладна, нетрепваща яснота плъзна из съзнанието й, напомняща предоставяната от фокусиращ кристал, но далеч по-значителна яснота. Девойката започна да разпростира ума си, но ръцете му се отделиха от нейните. Яснотата напусна съзнанието й със същата скорост, с която се бе и появила. Миранда отвори очи и видя нервност върху лицето на младежа.

— Никога не прави това. В подобни времена това е най-лошото, което би могла да сториш — предупреди той.

— Защо?

— Разстилаш съзнанието си надалеч.

Девойката премигна.

— Не ми е познат друг начин да ги намеря. Каква опасност може да има?

— Процедурата може да бъде сравнена с издигането на видим за всички маяк. Може и да откриеш търсените от теб, но онези, които те преследват, несъмнено ще те намерят на свой ред — обясни Дийкън.

— Тогава какво да правя?

— Позволи ми да демонстрирам.

Взе ръката й и двамата отново се концентрираха. Дийкън заговори. Гласът му ясно отекваше не само в слуха, но и в ума й. Говореше за същия метод, който бе използвал, за да намери нея. По-директен, по-целенасочен и практически незабележим. Не след дълго Миранда усети съзнанията на другите — с такава яснота, сякаш стоеше до тях.

— Усещам ги. Зная къде са — каза тя. — Айви… тя… Усещам мъката й. Мисли, че съм мъртва.

— Скоро ще узнае истината — каза Дийкън.

— Не… Не разбираш. Тъгата й измъчва не само нея, но и останалите. Трябва да й кажа, че съм жива — обясни девойката.

— С останалите няма да е възможно — умовете им са прекалено силни, за да позволят доставянето на съобщение против волята им — но за момента изглежда, че… Айви… е податлива. Ще ви свържа.

Девойката усети как той напряга волята си и внезапно физическата форма на Айви изникна в съзнанието й. Женският малтроп — получовек, полулисица, стоеше пред нея, привидно като истински. Снежнобялата й козина и муцуна, любопитните розови очи, изострените уши и опашката — всичко това изглеждаше като досами нея.