Евърмор [bg]

— Тук пише… — очите й се стрелват към мен, а челото й се сбърчва. — Тук пише… Лисицата ще преследва Змията винаги и за вечни времена.

— Тя винаги го е правила — опитвам се да звуча безгрижно, ала стомахът ми се свива. — Единайсет живота и мисля, че ме е убивала във всеки от тях.

Амма докосва страницата с пръст.

— Какво ще сториш тогава?

Съзирам страха в изопнатите й рамене, но гласът й е толкова делови. Почти успокояващ е, като че всичко, което трябва да предприема, е да преосмисля нещата и така ще получа шанс да оцелея.

— Тръгнала съм към Амбъргрис, пристанищния град — казвам колебливо. — Ще напусна Семпера. Ето защо трябваше да те намеря.

Устните на Амма се стягат в права линия.

— Предполагам, че ти знаеш най-добре… — в гласа й звучи съмнение.

— Не си ли съгласна?

— Просто… — тя кръстосва ръце и пак ги отпуска, нервен навик, който означава, че мисли върху нещо. — Не искам да проявявам неуважение към баща ти, но той вършеше именно това през всичките тези години и изглежда, че то не е проработило.

— Ще се върна скоро — не знам дали е докрай вярно, ала не мога да понеса идеята за друг вариант. — Когато съм достатъчно силна, за да се изправя лице в лице с нея.

— Сграбчи момента, Джулс, преди той да те сграбчи първи — очите на Амма са светли, когато ме поглежда. Аз се засмивам. Това е един от любимите й изрази, макар че има мрачен подтекст. Живей сега и докрай, защото, когато си беден в Семпера, утрешният ден може никога да не настъпи. — Предполагам, че е по-разумно да направя всичко по възможностите си, за да те подготвя за този момент. Какво ти е необходимо?

Поклащам глава, а в очите ми все още се таят сълзи от благодарност. Тя току-що ми даде всичко, от което имах потребност, и дори повече, и ето че се чувствам, като че вярата й в мен може да ме зареди с енергия за целия път чак до Амбъргрис и кораба на Лиъм. Но разбира се, това не е така.

— Малко храна, ако имаш — казвам аз, усмихвайки се глуповато. — И може би бих могла да остана тук днес…?

— Естествено — казва Амма и се навежда да събере яйцата. Едва за няколко секунди придобива пак онези пъргавина и работоспособност, които винаги е притежавала и които й позволяват да се грижи за сестра си сама. — Войниците вече минаха оттук тази сутрин, затова мисля, че можеш да останеш толкова дълго, колкото ти е нужно.

Гърдите ме заболяват от благодарност.

— Благодаря ти, Амма.

— Трябва да бъда в месарницата след час, но ще мога да се измъкна след сутрешната лудница на пазара. Ще се върна с храна възможно най-скоро. И може би с някакъв сапун и топла вода, докато не съм забравила — усмихва ми се тя. — Приличаш на горска фея, покрита с кал вместо с дрехи.

Звукът на собствения ми смях ме стряска.

— Добре тогава — сапун, а аз ще дам най-доброто от себе си.

Амма се обръща, за да ме погледне за последен път, преди да излезе от бараката. Сега, когато вече е започнала да се усмихва, сякаш не може да спре и ъгълчетата на устните й непрекъснато се издърпват нагоре.