Евърмор [bg]

— Камъните действително са били сърцето на Магьосницата, нейният живот, Амма, нейното време — проронвам аз. — А когато Алхимика ги погълнал, то цялото се върнало в него. Но вместо да продължи да живее като Магьосницата, времето било разбито на части. Алхимика щял да поживее още малко, после да умре, а сетне да се роди наново. — Запъвам се над думите си аз. Това е история, която все още не помня да съм изживявала, независимо че долавям истинността й.

— Джулс, в онова, което говориш, няма никакъв смисъл — от устата на Амма излиза притаен смях и разбирам, че се опитва да прибегне до обичайната си жизнерадост. — Спри с тези неща. Можеш да се нахраниш, да си починеш и да ми разкажеш какво става, когато се почувстваш по-добре.

— Не, Амма, слушай — посягам към нея, без да се замисля. Тя трепва, сърцето ми се свива и аз отпускам ръката си върху книгата, поемайки успокояващата й тежест. Черпя сила от меката, овехтяла кожена подвързия, от историите, които преливат отвътре. Прелиствала я бях множество пъти, докато вървях из гората. На моменти това бе едничкото нещо, което ме убеждаваше, че не съм луда. — Аз съм Алхимика.

В очите й се събират сълзи и потичат надолу по бузите й. Улавят крехката утринна светлина и предизвикват сълзи в собствените ми очи.

— Защо ми го казваш? — шепне Амма.

Ето го и първия въпрос, който не бях предвидила и който спира дъха ми. Съзнавам, че държа книгата пред гърдите си като щит. Оставям я и тя се отваря на мястото, където някаква рисунка изпълва страницата: лисица, която замахва с нокти и зъби към отстъпваща змия.

— Вярваш ли ми? — питам аз и гласът ми трепери. Не е онова, което възнамерявам да кажа, но дотук ми стигат силите.

След още дълго проточило се мълчание Амма взема книгата в ръцете си и отгръща корицата.

— Никога не съм мислила, че си убийца — нежно казва тя, а очите й се вдигат бързо и почти срамежливо, за да се срещнат с моите. — Знаех, че не обичаш Кралицата, но Роан…

Името му разкъсва преградата, удържаща сълзите ми, и те се изливат мълчаливо. Амма си поема рязко дъх и се навежда с половин крачка напред, за да ме прегърне, преди да се отдръпне.

— Не исках това да се случи. Никога не съм искала…

Думите ми секват и аз ахвам, когато Амма прекосява помещението и обвива ръцете си около мен. Струва ми се, че мога да се разпадна на части, но вече от облекчение, от първия прилив на щастие, който изпитвам от — както ми изглежда — цяла вечност. Накланям се към нея и тя ме прегръща здраво, като че изобщо не я интересува, че съм покрита с горска мръсотия. Ароматът й ми е толкова познат, ароматът на дома, и дълго време не правя нищо друго, освен да го вдишвам.

— Ти си най-добрата ми приятелка, Джулс — промърморва тя. — Естествено, че ти вярвам.

При тези думи сълзите ми рукват по-неудържимо от всякога. Изпълват очите ми и се стичат по бузите ми, пресичайки натрупалата се от дни мръсотия.