Боговете на войната [bg]

Черен гняв помрачи лицето му, докато мислеше за членовете на сената, които го бяха предали. Само две трети бяха отговорили на призива да заминат за Гърция, въпреки публичните си изявления и обещания. Останалите бяха изчезнали, предпочитаха да чакат армията на нашественика, вместо да последват правителството си в изгнанието му. Това беше жесток удар, като капак на всичко друго. Знаеха, че той няма време, за да ги издири в скривалищата им, и това, че бяха прави, го тормозеше най-много. Беше останал в Рим опасно дълго и само нуждата от още войски го задържаше в града. Знаеше, че ако Ахенобарб не доведе бързо хората си, ще се наложи да тръгне и без тях. Всичките му планове щяха да се провалят, ако все още беше в града, когато Цезар стигнеше до портите.

Закашля се — щеше да преглътне горчивата слуз, ако не напускаше — но сега изплю тъмната храчка върху мраморните плочи в краката си и се почувства малко по-добре от това символично действие. Несъмнено гражданите щяха да се зарадват по безумния си начин, когато галските легиони влезеха във форума. Никога не преставаше да се учудва колко са неблагодарни. Вече четири години той им осигуряваше възможността да изхранват семействата си и да изкарват хляба си без страх oт убийство, изнасилване или обир. Бунтовете на Клодий и Милон бяха само спомен и градът след тях бе разцъфнал, може би отчасти и заради това, че беше видял какво представлява истинският хаос. Но въпреки това щяха да приветстват Цезар, защото той беше спечелил битки и им беше донесъл вълнения. Хлябът и сигурността се забравяха бързо, сравнени с това.

Помпей се хвана за дървените облегалки и се изправи. Стомахът го болеше — за кой ли път си помисли, че може би има язва. Почувства се безпричинно уморен. Беше му трудно да си докаже, че е взел правилното решение да напусне града. Всеки военачалник знаеше, че има моменти, когато единствената възможност е отстъпление, прегрупиране и атака, в която самият той ще поставя условията. Но все още му беше трудно.

Надяваше се Юлий да го последва в Гърция. Там поне не бяха забравили кой управлява Рим. Щеше да има армията, от която се нуждаеше, и най-способните и опитни командири на света. Юлий щеше да види разликата между мръсните племена и войниците на Рим и щеше да я научи по единствения начин, който имаше значение.

Странно му беше да приеме, че Цезар вече не е младежът, когото помнеше. Често се чудеше дали по-силно усеща студената зима, или съмненията идват с възрастта. А още по-странното беше да мисли, че познава врага си по-добре от почти всеки в Рим. Беше делил с него хляб, бяха планирали заедно и се бяха били от една и съща страна срещу враговете, за едни и същи идеали. И обръщането му срещу него, съпруга на дъщеря му, беше коварно предателство. При тази мисъл Помпей се засмя на глас. Подозираше, че Юлия не го обича, но знаеше дълга си доста по-добре от заблудения си баща. Беше му родила син, който един ден можеше да наследи света.