Убийствени сънища [bg]

— Нима? Знаеш ли колко убийства съм извършил?

— Не. Ти също не знаеш. Точно затова и ми помогна. — Тя пусна кафе машината и се подпря на плота. — Един от охраната ме видя. Дори може би повече от един. Не съм сигурна.

Той замръзна.

— Това не е добре. Успяха ли да те уловят видеокамерите?

Тя поклати глава.

— Носех тежко палто, а косата ми беше прибрана под кепето. Сигурна съм, че никой не ме видя, докато не стана време да си тръгна, а и тогава ме зърнаха само за минута. Всичко ще е наред.

Той поклати глава.

— Да, всичко ще бъде наред. Никой няма да се обади в полицията. Санборн не иска да привлече вниманието. Няма да съобщи за нищо необичайно в сградата с лабораториите.

— Но сега те ще са нащрек. Това тя не можеше да отрече.

— Ще внимавам.

Джок отново поклати глава.

— Не мога да позволя това — каза той нежно. — Може би МакДъф ме е заразил със своето чувство за отговорност. Убих моя собствен демон преди години, но те насочих в правилната посока, за да се справиш със Санборн. Ти можеше и никога да не го откриеш, ако не те бях завела при него.

— Щях да го намеря. Само че щеше да ми е необходимо повече време. Фармацевтичната компания „Санборн“ има лаборатории навсякъде по света. Щях да проверя във всяка една от тях.

— Бяха ти необходими осемнайсет месеца, за да стигнеш дотук.

— Не можех да повярвам. Или може би не можех да го приема. Беше прекалено грозно.

— Животът може да бъде много грозен. Хората — също.

Тя го гледаше и си мислеше, че Джок никога не би могъл да бъде грозен. Той беше може би най-красивият човек, когото беше виждала. Беше строен, в началото на двайсетте, с руса коса и черти на лицето, които бяха забележителни. Нямаше нищо женствено в него, беше абсолютно мъжествен, но лицето му беше… красиво. Нямаше друга дума, с която да може да се опише.

— Защо ме гледаш? — запита Джок.

— Не би искал да знаеш. Ако ти кажа, ще накърня мъжката ти шотландска гордост. — Тя си наля чашка кафе. — Снощи имах пациентка на име Елспет. Това име е шотландско, нали?

Той кимна.

— Добре ли се справя тя?

— Така мисля. Надявам се. Тя е много сладко малко момиченце.

— А ти си много добра жена. — Той направи пауза. — Която се опитва да избегне спора със смяна на темата.

— Аз не споря. Това е моята битка. Аз те помолих да ми помогнеш и така те замесих, но няма да ти позволя да приемеш никакъв риск, нито да изпиташ чувство за вина.

— Вина? Господи, ако помислиш, ще разбереш колко глупаво е това. Душата ми сигурно вече е черна като въглищата в ада.

Тя поклати глава.

— Не, Джок. — Прехапа долната си устна. По дяволите, не искаше да го каже. — Оценявам това, което направи за мен, но може би вече е време да ме оставиш.

— Това няма да се случи. Ще поговорим по-късно. Довиждане, Софи — Джок тръгна към вратата. — Обещах на Майкъл да го взема след мача днес следобед, така че няма защо да се тревожиш, ако си заета. Лягай и се опитай да заспиш. Каза ми, че имаш важна среща в един следобед.