Повикът на ангела [bg]

Допотопно червено „Рено 4“ напусна национален път 101, за да тръгне по изхода, който водеше към центъра на града. Старата таратайка се влачеше като вол по „Ембаркадеро“12, създаваше впечатление, че върви на забавен ход. Парното беше пуснато до максимум, прозорците бяха страшно изпотени.

— Ще ни пребиеш с твоя куп железа! — жалваше се Джонатан, настанил се на мястото до водача.

— Няма такова нещо, тя мърка, моята гаврошка! — защити се Маркус. — Само да знаеш колко я лаская!

Със сплъстени и разчорлени коси, щръкнали вежди, седемнайсетдневна брада и клепачи, притварящи се като на Друпи13: Маркус сякаш беше телепортиран от друга епоха, праисторическата, а през някои дни — и от друга планета. Потънал в панталон baggy14 и отворена до пъпа хавайска риза, рахитичният му силует сякаш беше прегънат и разглобен, за да се вмъкне в кабинката на колата. Обут със стари джапанки, той караше с един крак, с пета на амбреажа, а пръстите натискаха последователно газта и спирачката.

— Аз много обичам колата на чичо Маркус! — ентусиазирано произнесе Чарли от задната седалка.

— Мерси, приятел! — отговори той и му намигна.

— Чарли! Завържи си колана и спри да се въртиш — нареди Джонатан.

След това се обърна към своя приятел:

— Мина ли през ресторанта този следобед?

— Хъ… днес е затворено, нали?

— Но поне прие ли доставката на патиците?

— Какви патици?

— Патешки бутчета и рукола, които ни носи Боб Вудмарк всеки петък!

— Олеле, мислех си, че съм забравил нещо!

— Магаре недно! — ядоса се Джонатан. — Как си могъл да забравиш единственото, за което те бях помолил да мислиш?

— Нещата не са чак толкова драматични… — промърмори Маркус.

— Са! Независимо че Вудмарк е непоносим, неговата ферма ни снабдява с най-добрите продукти. Ако си му скроил шапката, той ще ни намрази и няма да ни търпи като клиенти. Обърни към ресторанта: готов съм да се обзаложа, че е оставил товара си в задния двор.