Повикът на ангела [bg]

— Не се осмелявай да ми даваш уроци! — избухна той. — Ти направи избор и трябва да си понесеш последствията. Ти предаде семейството си, Франческа! Ти ни предаде, Чарли и мен.

— Не намесвай Чарли!

— Да не го намесвам ли? След като именно той гълта горчивите хапове? Заради твоите забежки момчето вижда баща си само няколко седмици годишно!

— Съжа…

— И самолета! — прекъсна я той. — Искаш ли да ти припомня защо Чарли се бои да се качи на самолета сам, което ме принуждава да прекосявам страната при всяка негова ваканция? — запита, повишавайки тона.

— Това, което се случва с нас, то е… то е животът, Джонатан. Ние сме възрастни хора, така че от едната страна не стои добрият, а от другата лошата.

— Съдията беше на друго мнение — отбеляза той, внезапно отегчен, напомняйки й за развода, който беше произнесен по вина на бившата му съпруга.

Замислен, Джонатан отвърна поглед навън. Беше едва 16 и 30, но скоро щеше да падне нощ. Върху осветените писти впечатляваща редица от големи въздушни птици очакваше сигнал от контролната кула, преди те да се понесат към Барселона, Хонконг, Сидни, Париж…

— Добре, стига разговори — поде отново той. — Училището започва на 3 януари, ще ти доведа Чарли предния ден.

— Добре — съгласи се Франческа. — Последно: купих му мобилен телефон. Искам да се свързвам с него по всяко време.

— Майтапиш ли се! И дума да не става! — избухна той. — Никакви телефони на седем години.

— Спорно е — поде тя.

— Щом е спорно, не трябваше сама да взимаш подобно решение. Може би пак ще си говорим, но сега си прибери играчката и пусни Чарли да дойде при мен!

— Добре — склони тя покорно.

Джонатан се наведе през перилото и с присвити очи констатира, че Чарли подаде на Франческа едно малко цветно телефонче. След това момченцето целуна майка си и с несигурна стъпка пое нагоре по ескалатора.

Джонатан избута няколко пътници, за да пресрещне сина си.

— Здрасти, тате.

— Здрасти, човече — изрече той и го притисна в прегръдките си.