Катерина де Медичи [bg]

Позволих на братовчед си да ме убеди – поне временно. Облегнах се на рамото му и той зачете на латински. Не се отлепихме от пода в библиотеката, докато камериерката на леля Клариса – Леда – бледа, намръщена и в напреднала бременност – не се появи на прага.

– Ето ви! – махна тя нетърпеливо с ръка. – Идвай веднага, Катерина! Мадона Клариса те чака.

Астрологът бе висок, хилав младеж най-много на осемнайсет, ала със сива туника и сериозно изражение на градски старейшина. Сипаничавата му кожа изглеждаше болезнено бяла, причесана назад, косата му образуваше заострен триъгълник над челото – гарвановочерен със синкави отблясъци. Очите му бяха още по-черни и излъчваха нещо древно и проницателно, което ме очароваше и плашеше. Имаше грозно лице – с гърбав дълъг нос, неравни устни и твърде големи уши. Ала не отлепях очи от него. Гледах го втренчено – грубо, глупаво дете.

– Застани там, на светлото, Катерина – нареди леля Клариса. – Не, спести си реверансите, просто стой мирно. Леда, затвори вратата зад себе си и чакай в антрето, докато те извикам. Не искам да ни прекъсват.

Гласът ѝ звучеше разсеяно и необичайно меко.

Леда погледна тревожно господарката си и излезе, затваряйки тихо вратата. Аз пристъпих към облян от слънцето прозорец и застанах чинно на няколко крачки от Клариса, която седеше до студената камина. Смятаха леля за най-влиятелната жена във Флоренция, достатъчно възрастна да му бъде майка, ала присъствието на астролога – ледено спокоен и съсредоточен като змия, готова да ухапе – бе по-силно и дори Клариса, калена в компанията на папи и крале, се боеше от него.

– Това е момичето – обяви тя. – Невзрачна е, но общо взето е послушна.

– Дона Катерина, за мен е чест да се запозная с вас – каза посетителят. – Аз съм Козимо Руджиери, син на астролога месер Беноцо.

Имаше сурово изражение, но гласът му звучеше красиво и дълбоко. Прииска ми се да затворя очи и да го слушам, все едно е музика.

– Представи си, че съм лекар – продължи той. – Ще те прегледам набързо.

– Ще боли ли? – попитах.

Козимо се усмихна малко по-широко, разкривайки крив горен зъб.

– Никак. Вече съм почти готов – виждам, че си ниска за възрастта си, а според леля ти боледуваш рядко. Вярно ли е?

– Да – кимнах.

– Постоянно тича в градината – намеси се любезно Клариса. – Язди добре като момче. Откакто навърши четири, не смогваме да я откъснем от конете.

– Може ли...? – Козимо замълча деликатно. – Ще повдигнеш ли полата си, за да видя краката ти, Катерина?

Сведох очи, смутена и объркана, но повдигнах леко роклята си над глезените, а после – поощрена вежливо от него – до коленете.

Той кимна одобрително.

– Много силни крака, точно както очаквах.

– И бедра – добавих, спускайки полата си. – Юпитерово влияние.

Заинтригуван, той се усмихна бегло и сведе лице към мен.