Мистерия в “Елингам” [bg]

Микробусът отби и спря. На паркинга чакаше тричленно семейство. Едно момиче и родителите му се бяха вторачили в телефоните си. Момичето бе много дребничко, с тъмна, дълга коса.

— Много хубава коса има — подхвърли майката на Стиви.

Макар че говореше за друг човек, тя визираше Стиви, която през пролетта бе окълцала косата си в банята в опит да се „освежи“. Майка й се разплака, виждайки русата й коса в мивката, и я заведе на фризьор, който да пооправи щетите. Косата бе предмет на много спорове, стигна се дотам родителите й да я заплашат, че няма да я пуснат в „Елингам“. Впоследствие обаче те омекнаха, заплахата бе резултат от емоционален изблик. Майка й бе влюбена в косата й и това бе една от причините за окълцването. Но Стиви по принцип смяташе, че изглежда по-добре с къса коса.

Новата прическа наистина й отиваше, а и бе лесна за поддръжка. Възникнаха проблеми, когато боядиса косата си розова, синя и розова и синя. Но сега тя бе нормална — пясъчноруса.

Те взеха чантите на момичето и се качиха в микробуса. И тримата бяха чернокоси, спретнати, с уголемени от лупите на очилата очи. Приличаха на сови. Двете семейства си размениха „здравей-здрасти“, после момичето и родителите му се настаниха зад Белови. Стиви бе виждала момичето в брошурата с първокурсниците, но не можеше да си спомни името му.

Стиви моментално бе смушкана в ребрата от майка си, но се опита да го игнорира. Момичето пак се взираше в телефона си.

— Стиви!

Стиви си пое дълбоко въздух през носа. Налагаше се да се надвеси над майка си и да се провикне към момичето, което бе седнало отсреща, един ред по-назад. Неприятно. Но измъкване нямаше.

— Хей — каза Стиви.

Момичето вдигна глава.

— Хей? — отвърна.

— Аз съм Стиви Бел.

Момичето примигна бавно, докато регистрираше тази информация.

— Джърмейн Бат.

Това бе всичко. Стиви понечи да седне на мястото си, убедена, че е положила усилие, но отново бе смушкана.

— Сприятели се — прошепна майка й.

Няма по-неприятна комбинация от думи от „сприятели се“. Командата да осъществи връзка вледени кръвта й. Отново й се прииска да падат камъни. Но знаеше какво ще се случи, ако не заговори. Родителите й щяха да заговорят. А ако това станеше, не се знаеше къде ще му излезе краят.

— Отдалече ли идваш? — попита Стиви.

— Не — отвърна Джърмейн, отмествайки очи от екрана на телефона си.