Орки

Страк се покатери на оградата.

Най-близкото животно бе на един разтег от него. Два пъти по-високо от среден на ръст орк, то се бе изправило на задните си крака, чиито заострени нокти бяха забити дълбоко в меката почва. Гърдите на котешкото му тяло се бяха издули, а късата, жълтеникава козина — нарошила. Орловата му глава се местеше с накъсани, отривисти движения, а извитият клюн потракваше нервно. Големите, хлътнали в тъмните орбити очи не спираха нито за миг. Ушите му бяха настръхнали и трепереха разтревожено.

Чудовището несъмнено бе твърде възбудено, но въпреки това в позата му се наблюдаваше причудливо благородство.

От останалите добичета, които наброяваха поне стотина, повечето стояха на четири крака, но с извити гърбове, въпреки че тук-там се виждаха и други, изправени на задните си крака животни, които си разменяха удари с късите си предни лапи. Дългите им извити опашки шляпаха ритмично.

Отнякъде полъхна ветрец и донесе със себе си тежката миризма на грифонски изпражнения.

— Гант е прав — кимна Хаскеер към войника, който ги бе заговорил. — Нещо тук не е наред. Грифоните трябва да се скитат на воля из цялата Марас-Дантия.

— Много поетично, Хаскеер — сряза го Страк.

Хаскеер изглеждаше обиден.

— Исках само да кажа, че те бяха свободни животни, докато не се появиха човеците. И ние всички знаем, че някой ден ни очаква същата участ — ако им позволим, разбира се.

— Аз пък знам само — намеси се Джъп, — че грифоните миришат и са вкусни.

— Кой те пита пък теб, кърлеж недорасъл? — озъби се Хаскеер.

Джъп скочи, готов да отвърне на оскърблението.

— Млъквайте и двамата! — скастри ги Страк. После се обърна към останалите войници: — Заколете няколко за попълване на припасите, а другите пуснете на свобода.

Докато се отдалечаваше, Джъп и Хаскеер си разменяха заканителни погледи.

Зад тях вече цялата къща бе обхваната от пламъци. Огнените езици бликаха през отворените прозорци и предната врата.

Страк и свитата му стигнаха до разрушената порта. Веднага щом ги зърнаха, постовите се изправиха и си придадоха бдителен вид. Страк не им обърна внимание. Повече го интересуваше сцената в равнината. Битката бе приключила, повечето от защитниците бяха избити, останалите — избягали.

— Хубаво е, че спечелихме — отбеляза Хаскеер. — Въпреки че боят бе само за отвличане на вниманието.

— Бяха повече от нас. Заслужавахме да спечелим. Но гледай да не споменаваш пред войниците, че е било само за да им отвлечем вниманието. За предпочитане е да не знаят каква е задачата, с която ни пратиха тук. — Той положи неволно ръка на цилиндъра.

Долу в равнината няколко групи вече щъкаха между труповете и сваляха от тях всичко, което можеше да им бъде от полза. Малко по-нататък бяха запалени няколко погребални клади за убитите орки.

Смрачаваше се и ставаше все по-студено. Вечерният бриз хапеше неприятно лицето. Страк вдигна поглед към далечните, обрасли с гори хълмове. Смекчена от издължаващите се сенки, това беше картина, добре позната на неговите предци. Ако се изключеше далечният хоризонт, където — като тънка, сияеща лента — проблясваха очертанията на настъпващите ледници.