Падането на нощта
- Автор: Азимов Айзек
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на нощта». Краткое содержание книги:
Разказът на Айзък Азимов „Падането на нощта“ излиза за първи път през 1941 г. Той веднага е признат за класика, а авторът му се превръща в легенда. Но късият разказ не е пълният разказ. В тази книга доктор Азимов обединява усилията си с многократния носител на наградите „Хюго“ и „Небюла“ Робърт Силвърбърг, за да изследват и доразработят една от най-грандиозните концепции в историята на научната фантастика.
В този роман вие ще станете свидетели на Падането на нощта и на още много други неща… Ще научите какво се случва на разсъмване.
Теремон присви устни.
— Е, колкото до това, смятам, че аз не бих бягал, ако бях там.
Психологът изучаваше младия мъж намръщено и с досада.
— Ей, не казвай голяма дума. Смееш ли да дръпнеш завесата?
Теремон го погледна учудено и каза:
— Защо? Ако грееха четири или пет слънца, може би щяхме да искаме да намалим малко осветлението за удобство, но сега светлината дори не е достатъчна.
— Там е въпросът. Просто дръпни завесата, после ела тук и седни.
— Добре.
Теремон се пресегна към шнура с пискюл и го дръпна. Червената завеса се плъзна пред широкия прозорец, месинговите халки изсъскаха по релсата и над стаята легна здрачно-червен полумрак.
Стъпките му звучаха глухо в тишината, докато Теремон си проправяше път към масата, а после спряха по средата.
— Не мога да ви видя, сър — прошепна той.
— Намери пътя пипнешком — нареди Шийрин с напрегнат глас.
— Но аз не мога да ви видя, сър. — Журналистът дишаше тежко. — Не мога да видя нищо.
— А ти какво очакваше? — дойде мрачният отговор. — Ела тук и седни!
Стъпките отново запъплиха, колебливи, приближаващи бавно. Дочу се шум от опипване на стол. Гласът на Теремон прозвуча изтънял:
— Ето ме. Чувствам се… мм… добре.
— Харесва ти, нали?
— Нне. Доста е кошмарно. Стените като че ли… — Той замълча за момент. — Като че ли се приближават към мен. Изпитвам желание да ги отблъсна. Но не полудявам. Всъщност усещането вече не е толкова лошо, колкото беше в началото.
— Добре. Дръпни пак пердето.
В тъмнината прозвучаха внимателни стъпки, изшумоляването на плата при допира му с тялото на опипващия за пискюла Теремон и победоносното ррр на плъзгащата се обратно завеса. Червена светлина заля стаята и Теремон погледна към слънцето с радостен вик.
Шийрин избърса чело с опакото на ръката си и потресено възкликна:
— А това беше само една тъмна стая!
— Може да се издържи — облекчено заяви Теремон.
— Да. Една тъмна стая може. Но ти ходи ли по миналото лято на изложбата в Джонглър, която се прави веднъж на сто години?
— Не. Така се получи, че не успях да отида. Десет хиляди километра са твърде много път, дори за тази изложба.
— Аз пък бях там. Помниш ли да си чувал нещо за „Тунела на тайнствеността“, който счупи всички рекорди за развлекателност — само първия месец обаче?
— Да. Не се ли вдигна някаква врява по този повод?
— Съвсем малко. Потулиха работата. Знаеш ли, този „Тунел на тайнствеността“ представляваше просто дълъг километър и половина тунел… без никакво осветление. Качваш се на малка отворена кола и петнайсет минути се друсаш през Мрака. Беше много популярен… докато работеше.
— Популярен ли?
— Безспорно. Възбуждащо е да те плашат, когато това е част от играта. Всяко бебе се ражда с три инстинктивни страха: от силен шум, от падане и от липса на светлина. Затова се смята за толкова забавно да изскочиш срещу някого и да му изкрещиш „Бау!“. Затова е такова удоволствие да караш скейтборд. Затова и този „Тунел на тайнствеността“ беше толкова печеливш. Хората излизаха от Мрака треперещи, без дъх, полумъртви от страх, но продължаваха да плащат, за да влязат.
— Чакай малко, сега си спомням. Няколко души умряха вътре, нали? Носеха се слухове за това, след като го затвориха.
Психологът изсумтя.
— Да! Двама или трима мъже мъртви! Това беше нищо! Платиха на семействата им и убедиха Джонглърския градски съвет да си затвори очите. В края на краищата, казаха те, ако хора със слаби сърца са искали да минат през тунела, то те сами са си поели риска — още повече че това няма да се повторя. И така, назначиха лекар и всеки клиент минаваше на преглед, преди да се качи в колата. Всъщност продажбата на билети се увеличи.
— Е, тогава?
— Но, виждаш ли, имаше и нещо друго. Хората понякога излизаха с отличен външен вид, само дето отказваха да влизат в сгради — всякакви сгради, включително дворци, резиденции, апартаменти, жилищни домове, вили, бараки, колиби, навеси и палатки.
Теремон изглеждаше смаян:
— Искаш да кажеш, че отказваха отвън да влизат вътре? Къде спяха?
— Навън.
— Трябвало е да ги принудят да влязат.
— О, правеха го, правеха го. При което тези хора изпадаха в опасна истерия и по всякакъв начин се опитваха да си разбият главите в най-близката стена. Вкараш ли ги веднъж вътре, не би могъл да ги задържиш там без усмирителна риза или голяма доза успокоително.
— Трябва да са били луди.