Падането на нощта

Бавно обземан от зашеметяващ страх, той се надигна на лакът и обърна очи към съсиренокървавата чернота на прозореца.

Там грееха Звездите!

Не слабите земни три хиляди и шестстотин звезди, видими с просто око. Лагаш се намираше в центъра на гигантско струпване. Тридесет хиляди мощни слънца сияеха с разтърсващо душата великолепие, което всяваше повече страх и студ с ужасното си безразличие, отколкото острият вятър, който вилнееше над студения, страхотно оголен свят.

Теремон се олюля на краката си, дъхът заседна в свитото му гърло, всички мускули на тялото му се сгърчиха от вцепеняващ ужас и абсолютно нетърпим страх. Той полудяваше и го знаеше, а някъде дълбоко в него късче здрав разум пищеше, мъчеше се да се пребори с безнадеждния прилив на ужас. Беше страшно кошмарно да полудяваш и да знаеш, че полудяваш — да знаеш, че след една кратка минута ще бъдеш тук физически и все пак цялата ти реална същност ще бъде мъртва и удавена в черна лудост. Защото това беше мракът… Мракът, Студът и Съдбата. Ярките стени на Вселената бяха разрушени и ужасните им черни отломъци падаха, за да го смажат, да го изстискат и да го заличат.

Той се блъсна в някой, който пълзеше на ръце и колене, но някак си го прескочи с препъване. Вкопчил ръце в измъченото си гърло, той закуца към пламъка на факлите, който изпълваше цялото му полудяло въображение.

— Светлина — изкрещя Теремон.

Атон плачеше отнякъде с ужасно хлипане, като страхотно изплашено дете.

— Звезди… всичките Звезди… ние изобщо не знаехме. Нищо не знаехме. Мислехме си, шест звезди в една Вселена е нещо, Звездите не ни забелязваха, Мрак е завинаги, завинаги, завинаги и стените нахлуват, а ние не знаехме, не можехме да знаем нищо…