Мълчаливецът
- Автор: Лоуэлл Элизабет
- Серия: MacKenzie-Blackthorn #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Мълчаливецът». Краткое содержание книги:
Тъкмо когато се канеше да посегне към момичето и да го погали по косата, за да го успокои, се спря. На ум се скастри, че пак се прави на глупак. Децата научават да се пазят от огъня, когато се изгорят в примамливо поклащащите се пламъци. Мъжете се научават да познават слабостите си, когато някой ги използва срещу тях.
Кеш бе разбрал, че най-голямата му слабост е убеждението, че един мъж трябва за защитава и пази тези, които са по-слаби от него, особено жените и децата. И най-слабата жена може да манипулира най-силния мъж като използва инстинкта му да я пази срещу него самия. Точно така бе постъпила Линда. И то неведнъж. След толкова много болка, Кеш най-сетне разбра, че колкото по-слаба и уязвима изглежда една жена, толкова по-умело ще го заблуди.
Болката го бе поразила, както и наученият урок. Вече осем години Кеш не се доверяваше на нито една жена, освен на Карла, която му бе наполовина сестра, десет години по-млада от него и много по-уязвима. От деня, в който се роди, тя отвръщаше на загрижеността и нежността му с неприкрита и искрена обич. Карла даваше много повече, отколкото получаваше, въпреки че тя самата би отрекла да е така. Затова Кеш обичаше Карла и й вярваше, изключвайки я от останалите жени, към които хранеше неприкрита подозрителност.
Всеки от двамата бе погълнат от мислите си и между тях се възцари потискащо мълчание. Пресякоха пасището и спряха пред къщата. Когато той паркира, тя се размърда и го погледна.
— Благодаря ти — каза тя и се усмихна, въпреки че се чувстваше нещастна. — Много мило, че се погрижи за една напълно непозната.
Кеш я погледна с тъмните си очи, които не издаваха нищо и сви рамене.
— Все някой трябваше да оправи кашата, която си забъркала. Удоволствието се падна на мен. А и в момента единствената ми работа бе да преглеждам правителствените карти.
Преди Марая да отговори, Кеш скочи от джипа. Тя го последва, без да каже и дума повече и извади ключовете си от огромната платнена чанта. Отключи багажника и посегна към кашона, оставен от втория й баща. Едва тогава усети присъствието на Кеш.
— Да не би да имаш намерение да се настаниш тук? — попита той.
Марая забеляза, че мъжът оглежда натъпкания багажник. Стари кашони заемаха по-голямата част от мястото. Износена раница, натъпкана до пръсване бе вместена до олющен куфар, купен от магазин за стоки втора употреба. Обзе я чувство на срам, но не заради евтиния й багаж, а защото Кеш бе решил, че е дошла като някоя готована и използвачка в „Рокинг Ем“.
Въпреки че й се искаше да отрече, не можеше да не признае, че в думите на Кеш има известна, истина. Наистина искаше да остане в ранчото, но нямаше достатъчно пари нито, за да си плати за стая, нито пък да плати на някой да оправи счупената й кола.
Вратата против комари се отвори и шумното й тракване разсея Кеш от задоволството да види поаленялото гузно лице на Марая.
— Значи спънатите водят хромите — изрече мъжки глас от верандата. — Ти ли теглиш тази каруца, или тя бута никому ненужния ти джип?
— Това си е чиста клевета — отвърна Кеш и се обърна към верандата. Подпря ръка на ханша, но в гласа му пролича веселост, напълно различна от гневното изражение, изписало се по лицето му.
— Това си е чистата истина — отвърна другият мъж. — Само че нищо не може да се сравнява с гумите на нещото, дето го теглиш. Чудя се как не се е разпаднала. И къде, по дяволите, успя да… — Гласът му внезапно пресекна. — Я! Здравейте! Не ви видях заради Кеш. Предполагам, че тази… кола е ваша.
Марая се обърна и й се стори, че пристъпва в някакво безвремие.
Взираше се в собствените си очи.
— Люк? — каза прегракнало тя. — О, Люк, след толкова много години… Ти си, нали?
Люк отвори широко очи. Зениците му се свиха от шока. В продължение на няколко болезнени мига той оглеждаше мълчаливо лицето на Марая, а след това разтвори ръце. Секунда по-късно тя бе притисната в мечешка прегръдка. През смях и сълзи тя се притискаше към брат си и повтаряше името му отново и отново, без да може да повярва, че той се радва да я види толкова, колкото и тя него. Бе минало толкова много време, откакто някой я бе прегръщал така истински. До този момент дори самата тя не си бе давала сметка колко отдавна е било.
— Петнадесет години — каза Марая. — Минаха цели петнадесет години. Мислех си, че си ме забравил.
— Как можа да си го помислиш, дебеланке — каза Люк и притисна младата жена към себе си. — Ако получавах по петак всеки път, когато се чудех къде си и дали си щастлива, сега щях да съм милионер, а не просто един фалирал фермер.