Демоните на Фуатино
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демоните на Фуатино». Краткое содержание книги:
— Минем: оттатък, ще бъдем в безопасност, Голям братко — рече той. — Белите демони не смеят да тръгнат по тая пътека, защото там търкалям камъни върху главите им, а друг път няма. Те винаги спират тука и стрелят, когато ние минаваме по скалата. Ела! След четвърт час те спряха там, където пътеката продължаваше по откритата скала.
— Чакай, а като тръгнеш, минавай бързо — предупреди Маурири.
Той изскочи на слънце и отдолу изгърмяха бързо една след друга няколко пушки. Куршумите плющяха около него и от камъните се вдигаха облачета прах, но той мина незасегнат. Грийф тръгна подире му и един от куршумите попадна толкова близо, че вдигналият се прах го парна по бузата. Не можаха да улучат и Заешката устна, макар че той мина доста по-бавно.
Остатъка от деня те прекараха на голяма височина в една долчинка сред лавата, където растяха на тераси таро и папайа. И тука Грийф състави своя план и научи всичко за положението.
— Нямахме късмет — разказваше Маурири. — Тъкмо тая нощ белите демони бяха решили да отидат на риба. Когато минахме прохода, беше тъмно. Те бяха излезли с лодки и канута. И винаги носят пушки със себе си. Убиха един моряк от Раиатеа. Браун беше много смел. Ние се опитахме да стигнем другия край на залива, но те ни препречиха пътя и ни вкараха между скалата и селото. Пушките и мунициите спасихме, но лодката остана у тях. Така те научиха за твоето пристигане. Браун сега е от тая страна на Голямата скала с пушките и патроните.
— Ами защо не се е прехвърлил през върха на Голямата, скала да ме предупреди, когато навлизах
в залива? — укори го Грийф.
— Те не знаят пътя. Само козите и аз го знаем. А аз го забравих това нещо, защото тръгнах пълзешком през гъсталаците, за да стигна до водата и да доплувам при теб. Обаче демоните бяха в гората и стреляха по Браун и раиатейските моряци, а мен ме гониха до съмване и цялата сутрин ме търсиха в низините. После ти дойде с шхуната и те наблюдаваха, докато ти слезе на брега; тогава аз избягах през гъстака, ала ти беше вече на брега.
— Ти ли даде тоя изстрел?
— Да, за да те предупредя. Но те излязоха умни и стреляха по мен, а това беше последният ми патрон.
— А сега да чуя теб, Заешка устна — каза Грийф.
на кока от „Валета“.
Неговият разказ беше дълъг и много подробен.. Една година плавал на „Валета“ между Таити и островите Паумоту. Старият Дюпюи бил собственик
и капитан. За последното си плаване той взел от Таити двама непознати като търговски агент и помощниккапитан. Водил и още един непознат за свой агент на Фанрики. Имената на помощниккапитана и търговския агент били Раул ван Асвелд и Карл Лепсиус.
— Те са братя; зная го, защото ги чух да си говорят в тъмното на палубата, когато мислеха, че никой не ги слуша — обясни Заешката устна.
„Валета“ правила рейсове до островите Лоу да Прибира седефа и бисерите от станциите на Дюпюи. Франс Амундсън, третият непознат, сменил Пиер Голар във Фанрики. Пиер Голар се качил на борда, за да се върне в Таити. Туземците от Фанрики разправяли, че той носел една кварта бисери, за да ги предаде на Дюпюи. Първата нощ след отплаването от Фанрики в кабината се стреляло. После труповете на Дюпюи и Пиер Голар били хвърлени през борда. Таитянските моряци избягали в бака. Два дена стояли без храна долу и „Валета“ дрейфувала. Тогава Раул ван Асвелд сложил в храната отрова и накарал Заешката устна да я сготви и да я занесе на моряците. Половината от тях умрели.!
— Беше насочил пушка срещу мене, господари); какво можех да сторя? — захленчи Заешката устна. Двама от останалите се качиха на такелажа и ги застреляха. До Фанрики имаше десет мили. Другите
скочиха да плуват. Тях ги застреляха, както плуваха.;
Само аз останах жив и двамата демони; от мен искаха да им готвя. Този ден те се върнаха във Фанрики,и прибраха Франс Амундсън, понеже и той беше техен н човек.
Следваха кошмарните преживявания на Заешката устна, докато шхуната с дълги преходи отивала на запад. Той бил единственият жив свидетел и знаел, че са щели да го убият, ако не бил готвач. В Нумеа към тях се присъединили петима каторжници. Заешката устна не го пускали да слиза на брега на нито един от островите и Грийф бил първият външен човек, с когото говорел.
— А сега те ще ме убият — завърши той, като пръскаше слюнки, — защото знаят, че съм ти разправил. Не аз не съм чак толкова страхлив, ще остана с вас, господарю, и ще умра с вас.
Човекъткоза поклати глава и се изправи.
— Лежи тук и почивай — каза той на Грийф. — Ще падне много плуване довечера. Колкото за тоя готвач, сега ще го заведа на по-високите места, където моите братя живеят с козите.
— Добре е, че плуваш като истински мъж, Голям братко — пошепна Маурири.