Синята дама
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синята дама». Краткое содержание книги:
Всички романи на Сиера имат една „скрита“ цел: разбулването на исторически загадки въз основа на реално съществуващи документи и задълбочена проучвателска работа. Една от книгите му — „Тайната вечеря“, е бестселър в целия испаноезичен свят и е преведена в 37 страни. А книгата му „Синята дама“ се радва на широк читателски интерес в 40 държави, сред които са САЩ, Великобритания, Германия, Франция, Италия, Норвегия, Швеция, Финландия, Дания, Полша, Корея, Румъния, Нидерландия, Гърция, Сърбия, Словакия, Португалия, Литва и много други.
Хавиер Сиера е първият испански автор, влязъл в Топ 10 на престижната бестселърова класация на Ню Йорк Таймс под номер 6 с романа си „Синята дама“.
Първо видя петна, после сенки на неясни силуети и след секунди Сакмо с изненада различи върволица червени мравки, лазещи под лицето му.
Отново виждаше!
И точно тогава, като се обърна по гръб, зърна за пръв път, съвсем ясно, лицето на нападателя си.
— В името на дедите ми… — промълви, смаян.
Онова, което виждаше пред себе си, трудно можеше да се опише: едно нежно женско лице се взираше отблизо в него. Приличаше на тръстика. Изопнато. Удължено. Беше с големи светли очи. Никога не бе виждал такава бяла кожа. Ръцете бяха дълги, с тънки фини пръсти. А дрехите бяха най-странните, които бе виждал. Силно го впечатли небесносиньото покривало на косите, които му се сториха тъмни, и още повече — дебелото въже, с което нападателката му бе препасала дрехата си. Жената се усмихна, сякаш му съчувстваше.
— Зна-еш ли кой ден е?
Въпросът смути Сакмо. Духът го беше изрекъл, без да помръдне устни.
— Ще запом-ниш ли днеш-ната дата?
Индианецът я погледна пак изумено, но не отвърна. Не разбираше какво иска да му каже.
— Лето Господне хиляда шест-стотин двай-сет и девето. Много къс-но те от-крих, Сакмо. Се-га ти ще ми помог-неш.
— Да ти помогна?…
— Хиляда шест-стотин двай-сет и девето — повтори тя.
Тази цифра не му говореше нищо.
Сакмо започна да се изправя бавно и успя да се задържи на крака. Опипа кръста си, търсейки ножа, извади го полека и го скри в китката си. През това време жената, чиято кожа излъчваше светлина, сякаш се бе издигнала на няколко педи от земята. Гледан от това положение, острият й профил не беше заплашителен, а благ. И вече нямаше никакво съмнение: Сакмо стоеше пред синия дух от равнините. Някога баща му му бе говорил за него.
— Дойде ли краят на този свят, госпожо?
Без да помръдне устни, дамата засия, чувайки въпроса на стража.
— Още не, син-ко. Дош-ла съм да съобщя не-що на хора-та от тво-ето село. Но имах нуж-да от човек ка-то теб. Знаеш ли? Малко остава. Много малко, Сак-мо.
— Малко ли? Малко за какво?
— До ид-ването на истин-ския Бог. Трябва да подгот-виш хората си. Не тряб-ва да позво-лиш да се пролее кръв.
Индианецът потърка очи, мъчейки се да вижда по-добре събеседничката си. Още му пареха.
— Ще ме убиеш ли? — запита той, стискайки оръжието си.
— Не.
— И защо избра мен тогава?
— За-ради твоя знак, Сак-мо.
— Моя знак ли?
— Пог-ледни ръката си.
До този момент стражът не му обръщаше внимание: от външната страна на лявата му мишница от години имаше белег с цвят на гранат, голям колкото ухапване от змия, с формата на роза.
— Това е зна-кът на онези, които мо-гат да виждат. Жената се наклони над индианеца, протегна ръка и докосна остригания му до кожа череп. Тръпки побиха целия гръбнак на Сакмо, принуждавайки го да отпусне ръце и да изпусне ножа си от камък.
— Няма да ме напад-неш. Сега, синко, тряб-ва да ти дам нещо — продължи тя. — He-що, което ще разбе-рат чак внуците на твоите внуци, след не по-малко от три-ста години.
— Триста години?
— Почти чети-ри хиляди луни… — потвърди тя. — И ти ще го пазиш.
— Какво е то?
— Скоро, като се срещ-нем пак, ще го по-лучиш.
И като каза това, тя изчезна и мракът завладя отново равнините.
ГЛАВА 6
Мадрид, Испания Пролетта на 1991 г.
— И къде всъщност отиваме?
Хема Хименес зададе въпроса си подигравателно, свикнал със странностите на колегата си. За всеки случай бе навлякъл скаутския елек и бе натъпкал джобовете си с фотографски ленти. Закръглената му фигура — хранеше се добре и не спортуваше — се преобразяваше винаги когато той сложеше този екип. А за Карлос си каза още щом го видя да се задава, че повече няма да се хваща на номерата му. Както миналата седмица в Севиля, когато тоя проклетник го изостави насред квартал Санта Крус, докато търсеше магазин да купи филтър за телеобектива. Никога не бе работил с толкова припрян човек, който пощръкляваше така, когато се натъкнеше на нещо странно.
Торбата с фотоапаратите — изтъркана найлонова раница, спътница в безбройните му похождения — лежеше вече в краката му, пълна с всичко необходимо. Този път нямаше да му липсват нито батерии за светкавицата, нито ленти за зареждане.
Когато се приближи на две педи от него, Карлос се ухили до уши и му отговори пак с въпрос:
— Готов ли си за ново приключение?
Хема кимна.
— Нищо не ми липсва — рече гордо. — Този път няма да ме зарежеш така лесно. Онова в Севиля няма да се повтори.
— Стига бе, човек! Не си изпуснал кой знае какво. Освен това онзи бижутер нямаше да ти позволи да му направиш и една снимка. Мисля, че излъга, като ми каза, че е изминал триста километра за половин час, след като колата му потънала в мъгла при височините на Кастилъо де лас Гуардас.