Ловецът се завърна у дома

Бронзовата врата се разтваря. Но отвън няма никой… Все още не виждам, но чувствам, уверен съм… Страхът, онзи страх, който не напуска Ловеца дори до последния му най-велик Триумф, ме завладява изведнаж. Ами ако докато съм преследвал Грисуолд, някой друг Ловец е разпънал мрежата си за още по-голям дивеч? Ами ако някой друг е завладял главите на стария Мърдок? Ами ако още някой друг в Ню Йорк празнува тази нощ Триумф? Триумф, много по-грандиозен от моя?…

Страхът ме задушава. Загубих. Някой друг щастливец ме е изпреварил днес. Не ставам за нищо…

Но не! Не!! Чуй!!! Чуй как викат името ми! Виж, виж, как се вливат през разтворената врата те — великите Ловци и техните блестящи със скъпоценностите си жени, минават един след друг и запълват ярко осветената зала под мен. Страхът ми се е оказал преждевременен. Излиза, че тази вечер съм бил единственият Ловец, който е излязъл от Парка. Победил съм и това е моят Триумф. Ето ги, стоят пред блестящите стъклени витрини, обърнали лица нагоре, възхищават се и завиждат. Ето го Линдман. Ето го Каулз. Нетърпеливи са да се срещнат с мен насаме и да ме предизвикат на дуел в Парка.

Вдигам ръце в приветствен поздрав. Викат името ми.

Белами, вътрешен Белами, чуй! Това е нашият Триумф! И никой никога няма да ни го отнеме.

Извиквам слугата. Поднася ми предварително напълнена до горе чаша. И гледам надолу, към Ловците на Ню Йорк — гледам ги от височината на своя Триумф и ги приветствам, вдигайки чашата.

Пия.

Ловци! Сега вече никога няма да можете да ме ограбите.

Гордо ще стоя в пластмасата, богоподобен, и нетленната ми обвивка ще ме приеме и обгърне, и всичките чувства ще бъдат преживяни, всичките схватки ще са свършили, и славата ще ми бъде осигурена навеки.