Историята на едно привидение
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историята на едно привидение». Краткое содержание книги:
— Тоя човек вече започна да ни действува на нервите — оплакваха се жените в учреждението. — Движи се по стаите като някакъв задгробен дух!
След една седмица главният референт стана толкова безплътен и безшумен, че хората едва го забелязваха. Вече никой не се питаше — работи ли нещо, или не работи. Хората го жалеха, клатеха глави, тихо си шушукаха.
В края на втората седмица стана нещо съвсем необяснимо за здравия човешки разум. Референтът Спиридонов, който вече от десетина дни фактически заместваше главния референт в учрежденските дела, отиде в кабинета му, за да го запита за някаква загубена преписка. Когато влезе при него, стори му се, че вътре няма никакъв човек. Той дори обърна гръб да излезе, когато до него долетя много далечен, тих, скръбен глас:
— Влезте, Спиридонов, влезте!
Спиридонов почувствува как ледени тръпки пробягнаха по гърба му. Масивната му долна челюст увисна от уплаха, той се обърна бавно и смаяно се взря.
В стаята нямаше никого!
— Влезте, седнете! — долетя отново гласът.
Спиридонов опули очи към посоката му — към масивното бюро — и едва сега забеляза, че главният референт спокойно седеше на стола си. Но той бе станал така безплътен и незрим, че едва се отделяше от околната обстановка.
— Прощавайте, другарю Седларов! — изломоти бързо и стреснато Спиридонов. — Не видях, че сте тук!…
Все пак той приседна на един от столовете и се опита вече по-хладнокръвно да разгледа началника си. Отново по тялото му минаха тръпки. Чертите на главния референт едва се различаваха, контурите му бяха станали така неясни, като че ли целият бе направен не от плът и кръв, а от дим.
— Другарю Седларов, не можем да намерим преписката за тиганите и тенджерите — оплака се неуверено Спиридонов.
— При мене е, сега ще ви я дам! — отвърна главният референт.
Той се наведе и бръкна в едно чекмедже на бюрото. Когато се изправи, Спиридонов едва не подскочи от мястото си. Макар и само за един кратък миг, той видя през тялото на шефа си дървеното облегало на стола.
Главният референт бе станал прозрачен!
Спиридонов се измъкна набързо от кабинета и веднага отиде при директора. Когато му разказа за това, което бе видял преди малко, директорът се усмихна добродушно.
— Нещо си се преуморил, Спиридонов… Така ти се е сторило…
— Дума да не става — възкликна обидено Спиридонов. — Аз имам очи като ястреб!
— Тогава, значи, не си с ума си — все така в порядък на шега отвърна директорът. — Невидими хора има само по фантастичните романи.
— Добре, викнете го поне да го видите! — намусено каза Спиридонов. — Най-малкото човекът е сериозно болен!…
Директорът нареди да извикат при него главния референт. Когато Никифор Седларов влезе в кабинета му, и двамата мъже вътре останаха поразени. Спиридонов — защото не очакваше да го види в такъв подобрен вид, а директорът — защото не очакваше да го види в толкова лош.
— Какво става с вас, Седларов? — заговори бързо и разтревожено директорът. — Вашата работа не ми се вижда никак хубава!…
От креслото главният референт го гледаше умолително с тъжните си безцветни очи. Той отвори уста да каже нещо, но никакъв звук не излезе от устата му. Двамата мъже го гледаха с мъчителното чувство, че внезапно е онемял. Най-после от устата му се отрониха две тихички скръбни думи, които сякаш прободоха добряшкото сърце на неговия началник.
— Другарю директор…
В тона му имаше и молба, и надежда, и глухо, безнадеждно оплакване.
— Слушайте, Седларов, вие сте болен! — каза загрижено директорът. — Трябва да се лекувате. Просто ви заповядвам да се лекувате!
— Добре, другарю директор — отвърна сломено главният референт.
Видът му отново бе станал такъв, какъвто Спиридонов го видя малко преди това в неговия кабинет. Когато стана да излезе, той отново бе заприличал не на човек, а на истинско солидно привидение. И отново стана чудото! Пред изхода той сякаш се разтопи съвсем и директорът ясно видя през тялото му лъскавата бронзова дръжка на вратата.
След миг двамата мъже останаха сами в кабинета, но не смееха нито да се погледнат, нито да си проговорят. В тишината всеки трескаво размисляше и до нищо свястно не можеше да се стигне. Естествено истинската причина на всички тия необикновени събития бе съвсем далеч от ума им, макар иначе често да я споменаваха не само в разговорите, но и в най-официалните доклади. Като размислиха достатъчно, най-после директорът неуверено се обади: