Историята на едно привидение

Но когато започнаха хората и танците, Стоил Граматиков отново се отпусна. Хората бяха приветливи, весели, сториха му се даже добронамерени. Те го поканиха да води, както се полага на директор, първото хоро. Когато Стоил Граматиков го изтропа от начало до край, на лицето му се появи първата усмивка. Именно тогава и главният референт за пръв път се усмихна. Той се поотпусна, защото се беше отпуснал и шефът му. Кой знае защо, той дори се позагледа във веселата и радостна навалица от хора. Тук всички изглеждаха много по-различни, отколкото в учреждението, много по-приятни, много по-нови. И понеже залата ехтеше от смехове и весели възгласи, главният референт усети в главата си някакво съвсем леко, едва забележимо замайване като след първата чаша изпито вино.

Да, други, като че ли променени му се сториха сега хората. Досега той никак не бе забелязал, че през течение на годините те бяха станали по-всели и по-жизнерадостни, по-изправени и по-бодри. Дори и дрехите им бяха по-добри и гласовете — по-ясни. Притиснат до стената и прибрал грижливо обувките си, за да не го настъпят, главният референт наблюдаваше с какво увлечение девойките играят на хорото, как бляскат тъмните им очи и чистите им зъби, как подскачат по възбудените им лица прясно навитите къдри. Нещо много хубаво, много младо и много жизнено имаше в гледката и макар главният референт да не можеше да го разбере, нейният аромат неуловимо се вливаше в душата му. Хорото свърши, девойките се пуснаха — запъхтени, пламнали от руменина. Главният референт не можеше да откъсне от тях очите си. И странно — колкото повече ги гледаше, толкова повече в сърцето му преливаше печал и някакво дълбоко, съвсем неясно чувство на неудовлетвореност. Той сякаш целият се смали, лицето му се удължи и придоби съвсем несвойствено горчиво-унило изражение.